— По дяволите! Ако имах малко повече време…
Били ме погледна така, сякаш бях луда.
— Та ти си Пития! Имаш цялото време на света!
— Не мога да се пренеса! Опитах!
Вероятно това се дължеше на болката, но не знаех как да я преодолея. Може би това бе едно от нещата, на които обучаваха, как да се концентрираш, когато мозъкът ти е замъглен от загубата на кръв и чувстваш ръката си така, сякаш всеки момент ще я загубиш, а и нямаш никакво време, за да объркаш нещата. Наистина щях много, много да се радвам, ако бях получила този урок.
Но не бях, така че трябваше да се справя с това, което знаех. Спрях да се опитвам да задържа сферата безполезно и погледнах Били.
— Вземи енергия.
— Сега?!
— По дяволите, Били! Да, сега! Върни си силата и хвърли това нещо!
Били не загуби никакво време. Той се вмъкна под кожата ми, преди да бях спряла да говоря и аз усетих как взимаше от енергията ми. За разлика от обикновено, болеше. Може би, защото не бе останало много, което да дам, или защото Били бе забързал самия процес, може би поради всичко така или иначе щеше да боли. Но каквато и да бе причината, след няколко секунди, сърцето ми блъскаше в гърдите, ръцете ми трепереха и в действителност можех да помириша как животът ми се изцеждаше от мен. Мозъкът ми бе попаднал в колело на хамстер, лоша идея, лоша, идея, лоша идея, но нямаше нищо, което да направя; нямах сила, за да спра това. Чух как някой въздъхна, дълго свирещо изпускане на дъха, след което започнах да пропадам.
Приземих се на асфалта по времето, в което Били вдигна топката. Почти я изпусна първия път, тя почти се промъкна през прозрачните му ръце, но той я хвана в последната секунда. Хвърлянето приличаше много на нещо, което бих направила аз и дори не се приземи близо до смъртоносния център. Тя експлодира на ярд и нещо пред маговете с едва доловимо пуф и малък облак от смътно розово, сякаш изпълнен с пудра балон бе попаднал на камък. Въздухът като че ли се раздвижи леко, но маговете нямаха видими поражения.
— По дяволите!
Били изпсува точно, когато първият от новодошлите достигна Мирча. Той се обърна, лакътят му се срещна с лицето на мага и аз се зачудих защо щитовете на мага не бяха вдигнати, защо не бяха спрели атаката. След което неговата глава като че ли експлодира и ръката на Мирча удари вместо лице оцветен пясък.
— Лоши хора, тъмна магия — каза Били, изглеждайки впечатлен. Започнах да се чудя дали трябваше да се притеснявам за това че тонът му бе одобрителен.
Другите магове бяха спрели, замръзнали в различни пози на движение. Един от тях бягаше, хванат с единия крак във въздуха и собственият му монумент го накара да падне. Той експлодира на асфалта и Мирча се усмихна злобно. Той отиде до следващата човешка статуя, млад мъж с пясъчно руса коса, и го бутна с ръка. Магът закачи другия отзад и те двамата удариха земята и се разпаднаха на многоцветен прах. Те така се бяха смесили, че трудно можеше да се каже къде свършва единият и къде започваше другият.
Мирча приближи другия, докато гледах пясъка с цвета на плът, изливайки се от кожените тенис обувки. Порив на вятъра премина през паркинга и понесе малки парченца субстанция към страните ми. Не приличаха на пясък; не ги усещах като нищо познато.
Чух звука, когато друго тяло удари асфалта, усетих порива на вятъра, когато завихри натрошените парченца, но не можех да се фокусирам върху това. Шок, помислих си смътно. Знаех какво технически трябваше да изпитвам, но не бях сигурна, че го усещах. Цялото тяло ме болеше, но болката ме достигаше като ехо.
Втренчих се в купчината човешки останки и се зачудих какво им бе сторило заклинанието. Били говореше. Може би се опитваше да ми каже нещо, но не можех да го разбера. Може би той бе изсмукал всичко, помислих си смътно. Това ли оставаше от човек, когато му отнемеш влагата? Купчина ронлива, миришеща на химикали материя, която изглеждаше като човек, но не можеше да бъде, защото хората не се превръщаха в прах, когато ги докоснеш? Това бе грешно, невъзможно.
Подобно на мен, която бе простреляла човек в сърцето.
Някой коленичи до мен и сряза пластмасовата гривна. Можех да видя бели проблясъци през окървавената ми плът, но изглежда не бе засегната някоя вена. Въпреки това, болеше ужасно. Бях вдигната от нечия ръка, гърбът ми се опря в топли гърди, които дишаха прекалено бързо или може би това бях аз. Опитах се да забавя дишането си, но нищо не се случи, така че реших, че все пак не съм аз.