Силни ръце погалиха косата ми, разделяйки оплетените ми кичури. След това чух шепот в ухото си.
— Dulceata? Мога да излекувам това, но ще е по-добре, ако отидем в МАГИЯ. Там има лечители с повече сила, отколкото притежавам аз.
Мирча, помислих си. Той миришеше на дим, пот и кръв. Това бе странно; винаги го бях асоциирала със скъп парфюм. Погледнах надолу и видях черни следи и отпечатъци върху кожата си там, където той ме бе докоснал. Това също изглеждаше странно, въпреки че не можех да разбера защо.
— Кас, трябва да се махнем оттук! Той не може да те върне в МАГИЯ. — Били се появи пред лицето ми и това бе нормално. Защото той изглеждаше, както винаги.
— Не мога да се върна в МАГИЯ — казах, повтаряйки думите на Били и гласът ми прозвуча почти нормално. Странно.
— Това е лошо счупване, скъпа, а на китката има много кости. Няма да успея да оправя всичките перфектно.
Погледнах нагоре към лицето му. То бе мръсно и покрито с пот, а по лявата му буза имаше избледняващи следи с формата на диамант. Но нова кожа вече покриваше ожулените места, докато наблюдавах, при което старата отпадаше подобно на пепел, отвяна от порив на вятъра. А очите му бяха същите, блестящи от интелигентност, меки от загриженост, пълни с разбиране, прекрасни. Той беше добре. Мирча щеше да бъде окей. Облекчението бе толкова пробождащо, че за секунда ме заболя повече от китката.
Исках да кажа нещо, но имаше толкова много първични емоции, които бълбукаха прекалено близо до повърхността. Не мисля, че някой щеше да каже това, което си мислех. Дори и моята игра да бе към края си, аз харесвах мисълта, че неговата не беше. Това бе един вид бъдеще посредством заместник и можеше да не е достатъчно, но бе достатъчно добро. Така че вместо това погледнах към него, без да мигам, докато не можех да виждам нищо друго, освен едно размазано петно от бледност и тъмнина, цветовете преливаха един в друг поради някаква причина.
— Ще я излекувам тук — каза Мирча остро, поемайки китката ми с голямата си ръка.
Той изглеждаше странно, груб и трудно контролиращ се, нещо бушуваше под повърхността, ярост или безизходност или и двете. Явно другите също го виждаха, защото вампирите се опитваха да се държат хрисимо, а феята го гледаше с големи разтревожени очи. Франсоаз седеше на земята до нас, но изглеждаше някак си нерешителна, сякаш нямаше никаква идея какво да каже. Хрумна ми, че трябва да се зачудя какво правят всичките те тук, но след това Мирча направи нещо, което предизвика горещина по цялото протежение на ръката ми и внезапната липса на болка ме накара да затая дъх.
Погледнах надолу и видях как раната ми се затваря и малки странни неща се движеха под кожата ми. Костите ми заздравяваха, помислих си бегло, и това не беше приятно, но въпреки това не ме болеше и внезапно дори можех да мисля малко по-ясно. Можех да усетя как кръвта ми бушува във вените и как кожата ми се стяга и зачервява, но липсваше отпуснатост, липсваше болка.
Мирча бе прехапал устната си, докато проследяваше сухожилията и мускулите на ръката ми, преоформяйки ги с пръсти, сякаш бяха скалпел. Той едва докосна ръката ми, но аз потреперих. Толкова просто докосване не би трябвало да е толкова могъщо.
Мирча не забеляза това. Очите му бяха широко отворени и по-блестящи от който и да е друг път, възбудата от битката все още потрепваше в тях подобно на електричество. Той бе толкова съсредоточен и изглеждаше странно подмладен и когато най-накрая повдигна глава, за да ми каже, че е свършил, аз го сграбчих за ризата и го целунах грубо. Не бе особено трудно. Езиците ни се преплетоха и в нас забушува адреналинът. Не ми пукаше. Юмруците ми се впиха в ризата му, мачкайки фината коприна, и изглежда, че не можех да ги накарам да го пуснат. А аз се нуждаех от тях, защото не можех да го ударя без тях, а аз наистина, наистина исках да го ударя. Внезапно ме обзе ярост. Защото той почти бе умрял, по дяволите, а аз не бях в състояние да направя нищо и той почти бе умрял.
Мирча не възрази, не се опита да ме отблъсне; вместо това той ме притегли по-близо, достатъчно близо, за да чуя как бие сърцето му, достатъчно близо, за да усетя дъха му. Той прие предизвикателството на целувката, забави я, докато тя не се превърна в топлина, сладост и неизбежност. Ръцете му галеха гърба ми и косата ми, прокарвайки си път през къдриците и аз потреперих. Никога не си бях представяла, че някой може да целува така, извиняващо се, но явно той можеше. Нямах представа защо той можеше да се извинява, но чувствах, че така е правилно. Сякаш той съжаляваше за това, че така ме е изплашил.