Той не целуваше честно, изведнъж спря да целува; започна отново, после пак се отдръпна и аз си помислих, че ще умра от неудовлетворение. Чувствах се така, сякаш крещя, но нямах достатъчно въздух, който да пилея и точно когато си помислих, че ще полудея, той най-накрая издаде тих, хищнически звук и пое устата ми. И внезапно всичко се превърна в жадувана, стенеща нужда, нарастваща между нас подобно на пара. Можех да усетя как реагира проклятието, леки тръпки, зараждащи се под кожата, симптоми на предстоящата експлозия. И не ми пукаше. Някак си никога не бях забелязвала разтегливата сила на тялото му, на тези ръце, жилави и силни и страстно нежни. Топлината, излъчваща се от него, се завихри из тялото ми. Исках това. Исках всичко.
И тогава той се отдръпна, изглеждайки шокиран и някак си леко подивял, сякаш не бе издържал на битката. Погледнах го, с разбърканата коса и мръсно лице, и поисках да го целуна отново. И не поради някаква принуда, а защото той вече ми бе познат, защото исках повече от топлината, която бълбукаше под кожата ми, където той ме докоснеше.
Но не можех. Този Мирча бе две седмици назад във времето. За него заклинанието току-що се пробуждаше. Но колкото повече контакти имахме, толкова по-бързо то щеше да набира сила. А да отблъсквам моя Мирча беше като ад.
Отскочих назад, а той не ме спря. Но неговият изумен поглед се прехвърли от мен към Франсоаз и Радела.
— Искаш ли нещо да ми кажеш, скъпа?
Погледнах Франсоаз, но тя ми даде едно от онези френски повдигания на рамена, което никога не бих могла да интерпретирам. Супер. Погледнах отново Мирча и преглътнах.
— Не се чувствам добре — казах му аз откровено. — Можем ли да говорим по-късно?
След една почти незабележима пауза Мирча кимна. Той се изправи, все още гледайки ме, докато издаваше заповеди, които накараха вампирите, появили се твърде късно, да тичат насам-натам подобно на уплашени мравки. Седнах на земята и го загледах, чудейки се какво правеха, докато не видях, че един от тях държеше нещо подобно на индустриална вакуумна помпа. Той започна да изсмуква останките от маговете, които бяха ударени от магическото заклинание. Други го последваха, хвърляйки обувки и други останки в голяма найлонова торба.
Вече никъде не ме болеше, но все още се чувствах изтощена и някак си отдалечена от всичко. Мирча явно беше използвал внушение, вампирският еквивалент на махмурлук. Не мислех, че бе добра идея да се опитам точно сега да пренеса отново.
Друг вампир започна да се опитва да раздели други две изсушени тела. Те бяха толкова стари, че костите им се отчупиха лесно, трошливи като солети. Издадоха хрущящ звук, когато вампирът ги хвърли в торбата. Гледах ги, лекият проблясък на внушението замъгляваше реакцията ми. Знаех, че те би трябвало да са убити от заклинанието, използвано от мен, но в момента това не ми се виждаше важно. Вампирът успя да напъха и двамата в торбата и то без да я скъса.
Един друг вампир започна внезапно да крещи, тъй като се бе подпалил, докато се беше опитвал да загаси Пинтото. Мирча изглеждаше отвратен, но се втурна да помогне. Вероятно щеше да го направи, дори и този да не бе един от хората му. Той бе сенатор и трябваше да се придържа към главното правило на Сената: винаги разчиствай кашата си.
Усетих леко мъждукане на болка в китката си, което вероятно ми подсказваше, че внушението започваше да губи силата си и следователно не бе лоша идея да потърся някъде аспирин. Но не помръднах. Свлякох се там и наблюдавах неща, които никога нямаше да покажат в някой филм, защото не бяха особено вълнуващи. Това бяха просто хора, които си вършеха работата. След екшъна идваше моментът за угасяване на пожарите, разчистване на улиците и уведомяване на семействата, че някой няма да се прибере вкъщи. Само че това последното нямаше да се случи тук. Никой не знаеше кои са тъмните магове или къде да ги намери. Ако мъжът, който бях убила имаше семейство, щяха да узнаят, че нещо лошо се е случило, едва когато той не се прибереше вкъщи.
Мисълта ме удари подобно на малък, много остър нож, плъзнат право между ребрата ми. Всички парчета, за които не бях говорила, за които не бях мислила, нахлуха изведнъж в мен. И за минута видях друга сцена. Мак, приятел на Приткин и за кратко време мой, ме бе последвал във Феерия и бе умрял там, за да ме защити. Все още имах кошмари относно това, мозъкът ми ми показваше сюрреалистични картини на ръцете му, които бяха притиснати от дънера на дървото, кората обелена от него и течността, процеждаща се между пръстите му. Тя потече по китките му и го парализира, докато заливаше тялото му, като накрая кожата му, косата, всичко бе покрито със същата монотонна, еднообразна сивота. Подобно на було. Обикновено се будех цялата обляна в пот, сърцето ми биеше лудо, когато сивотата покриваше лицето му.