И тогава не бе останало нищо човешко.
Не бе се случило точно така, но не можех да се оплаквам заради това, че мозъкът ми бе редактирал някои неща; реалността бе още по-лоша. Беше ми писнало да бъда някой, който хората искаха да убият. Бях се заклела, че повече няма да се случи нещо подобно и тази вечер доказваше това. Човек бе умрял и аз го бях направила. Убих го.
Глава тринадесета
Умът ми бе ужасен, невярващ, отвратен. Но емоциите ми явно си бяха взели отпуска. Не треперих, не бях болна, привидно ми нямаше нищо. Най-силното усещане, което изпитвах, бе някакъв вид вцепенение. Просто вцепенение. Въпреки факта, че този маг не бе единственият, който бях убила.
Били може и да бе хвърлил сферата, отнемаща живота, но аз бях тази, която му бе дарила енергията си, което направи възможно това. Така че отговорността бе моя. Но тази смърт някак си не изглеждаше реална. Бях виждала магия през целия си живот, но не бе същото. Вампирите бяха магически същества, но тези, които бяха при Тони, обикновено използваха скорост, сила и множество човешки оръжия, за да убиват. Някои от нещата, които правеха, бяха доста зрелищни, да не кажа страховити, но поне имаха смисъл. За разлика от безвредната малка топка, която пресуши живота на петима за секунди. Изстрелът от пистолет бе нещо друго. Бях видяла изражението на лицето на мъжа, гледах как кръвта му изтичаше измежду пръстите от раната, която аз бях причинила. Не. Нямаше как да отречеш нещо такова.
И някъде между вината и болката и кой знае какво още щях да почувствам, когато спасяващото вцепенение, причинено от Мирча, отшумеше, ме връхлиташе и осъзнаването на факта, че вероятно бях тотално прецакала времевата линия. Множество хора бяха умрели, които не трябваше да са мъртви. Или пък не?
Наистина ми бе трудно да мисля и колкото и иронично да звучеше, парадоксите на пътуването във времето не бяха стихията ми. Но имаше някои странни неща, които бях започнала да забелязвам. Като например, ако не трябваше да се случат всички тези неща, то защо тогава не бях срещнала Мирча последния път, когато бях тук? И защо бях видяла само двама тъмни магове тази нощ вместо дузина или който и още да се бе мотал наоколо? Ако аз и Мирча не се бяхме били с тях предния път, то тогава кой беше? Защото не бях видяла някой друг доброволец.
— Каси. Трябва да тръгваме — каза Франсоаз нежно.
Погледнах я с помътнели очи. Изглежда, че тя подскачаше нагоре-надолу, без да се отделя от земята, а очертанията й бяха някак си замъглени. Реших, че вероятно проблемът е в мен.
— Какво стана?
Тя се намръщи.
— Не си ли спомняш?
Припомних си моите преживявания тук отпреди две седмици.
— Ти беше пленена. Аз те освободих, но това бе всичко.
Наистина не исках да знам какво правеха група вещици и феи, заключени в едно от долните нива на Данте. Аз ги видях, когато бях дошла тук по друга работа и ги освободих, но не бях задавала въпроси.
— Някои детайли ми се губят — предположих аз.
— Маговете, те си мислеха, че аз съм една от робите, които избягали — обясни Франсоаз. — Те ме заключили и когато Радела се опитала помогне, те я заловили.
— Намери ли го?
Тя кимна.
— Аз бях във втората група. Подслушах заклинанието, когато изпратиха другите. След това трябваше аз да мина, но тогава се разбра, че ти си тук — обясни тя.
Кимнах.
— Те затворили портала и ни оставили, защото им казаха всеки да остави това, което прави и да те търси.
Да, обзалагам се, че беше така. Тони ме искаше ужасно много. Предположих, че неговите подопечни са тръгнали веднага, въпреки че са можели да довършат робите. Внезапно бях ужасно благодарна, че те бяха толкова послушни.
— Никога не трябваше да те оставям — каза Франсоаз печално.
— Искам да видя проклетата руна, преди да отида, където и да е било, с вас, хора — подметна феята, кръстосвайки малките си ръчички.
— Защо?
— Защото всичките вие сте тотално луди! — просъска Радела. Очите й се бяха спрели на вампирите, които бяха коленичили до диамантената пътека на асфалта, обсъждайки дали да изстържат нещо от паважа или по-добре да подменят цялата настилка.