— Защото можех да ти помогна — каза Франсоаз, гледайки ме така, сякаш се чудеше дали не съм си ударила главата.
Което се бе случило, както ми напомни натъртената ми челюст. Бях забравила това, досега.
— Това няма значение — казах й. — И освен това можеше да бъдеш убита.
— По-добре, отколкото ти!
Поклатих глава, но спрях, защото болката се усили.
— Откога моят живот е по-ценен от твоя?
— Откакто си Пития!
Мирча, който беше на другия край на паркинга, внезапно вдигна глава. Потиснах въздишката си. По дяволите вампирите с техния слух.
— Да. Добро попадение — казах, сграбчвайки я за ръката.
Франсоаз изглеждаше объркана, но не спрях, за да й обяснявам, че Пития трябваше да защитава другите хора, а не те нея. Мирча се бе запътил към нас с големи крачки, изглеждайки непоколебим, а аз не исках още един словесен двубой с него тази вечер. По дяволите, аз губех битките, дори и когато не се чувствах така, сякаш мозъкът ми щеше да изтече от черепа. — Почакай — казах аз, надявайки се, че ще мога да извърша още едно пренасяне във времето преди да припадна.
Погледни цевта на пистолета. Балансирай с другата си длан, ако имаш нужда да стабилизираш мерника си. Притисни леко спусъка. Няма нужда да натискаш силно, за да стреляш. Поех си дъх бавно и наблюдавах как хартиената цел потрепваше, сякаш куршумите бяха преминали през плът. Почти всички бяха ударили извън мишената и никой от тях не бе попаднал в кръга, който изобразяваше жизненоважни органи. Иронично. Неизползваният склад имаше добра вентилация, така че Приткин го бе превърнал в стрелбище. Предполагаше се, че ежедневната практика ще подобри прицелването ми — или поне така бе на теория. Но досега хартиената цел в отдалечената част на стаята нямаше за какво да се тревожи.
Освободих празния пълнител и презаредих. Усещах оръжието по същия начин, както винаги; тежестта, опушеният мирис на масло и барут, едва доловимият аромат на изгоряла хартия, всичко това ми бе почти познато след близо две седмици това. Когато днес вдигнах пистолета, това ми изглеждаше някак си странно. Сякаш факта, че вчера бях убила човек, трябваше да добави допълнителна тежест, маркирана върху тъмната гладка повърхност.
Но не беше.
Девет милиметрова Барета, пълнителят съдържаше 15 куршума. Максимално ефективният обхват бе 50 метра, но по-добре бе да се целиш по-отблизо. Не забравяй да свалиш предпазителя и да се целиш в тялото. Приткин ми бе дал наставления, решен да преодолее моята неопитност. А ето какво аз мислех за тези уроци: като нещо, което щеше да ми помогне при самозащита. Никъде не бе отбелязано, че самозащитата значеше да стреляш по нещо повече от хартиена мишена. Тази самозащита можеше да означава да убиеш някого.
Бях израснала сред оръжия, бях ги виждала толкова често, че те бяха станали част от обзавеждането, не по-забележими, отколкото някоя ваза или лампа. Никога не бях притежавала собствен пистолет, защото от мен не се очакваше да се бия. При Тони аз бях в групата на полезните небиячи, които трябваше да бъдат защитавани от другите. Бях свикнала да бягам и бях дяволски добра в това, всъщност, или нямаше да оцелея толкова дълго. Знаех как да си набавя фалшива самоличност почти навсякъде, как да променям външността си, как да се сливам с тълпата.
Не знаех обаче как да опазя хората живи.
Пълнителят ми бе отново празен, лекото клик, клик ми напомняше да презаредя. Натиснах бутона и освободих пълнителя. Той падна на пода до обувката ми и се затъркаля на пода. Вдигнах го и го презаредих с 15 нови куршума.
Въпреки болката в китката ми, ръцете ми бяха стабилни. Това продължаваше да ме изненадва, все още очаквах да припадна. Когато се върнахме, се бях измила пред огледалото на банята, оставяйки хавлиената кърпа на врата си, студена и утешителна, докато чаках да се успокоя. Но това не се бе случило. И това наистина започваше да ме притеснява. Веднъж, когато бях на шест, Алфонс се бе върнал от някаква работа, целият покрит с кръв, с дълбока рана на челото, която почти бе стигнала до кост и която го караше да изглежда като чудовището на Франкенщайн преди докторът да го зашие. Но той бе в учудващо добро настроение, защото другите, един от които бе оставил на парчета, разхвърляни из цялото баскетболно игрище, изглеждаха още по-зле. Те бяха убили няколко от нашите хора при един спор за територия и тъй като убитите бяха вампири на Алфонс, Тони му бе казал да се оправи с това. И Алфонс бе свършил обичайната си работа.