— Колко различно? — попита той.
— Силата ми позволява да видя други времена, отминали места. Но не и настоящето — обясних аз, потрепервайки. Остатъчните образи от взрива предизвикваха червеникави сенки пред очите ми и аз продължавах да си мисля, че съм зациклила. — Ако искам да направя пространствен скок тук и сега, трябва да мога да визуализирам къде искам да отида.
А криволичещата линия върху картата дори не беше близо до това. Коридорът внезапно се стесни дотолкова, че беше невъзможно да се движим рамо до рамо. Приткин тръгна пръв, дърпайки ме напред в нещо подобно на бяг. Беше горещо, въздухът бе задушен, а земята под краката ни не беше никак равна. Скоро стана очевидно защо някой би скрил съкровище тук; без ясна посока можеше да се скиташ наоколо месеци наред и никога да не откриеш нищо.
Приткин спря толкова внезапно, че се блъснах в него. Той разтвори картата върху стената и ми подаде фенера. Светнах го и видях много по-малко подредена сцена, отколкото преди малко: костите бяха паднали от стените и постилаха пода, а в някои случаи бяха струпани на купчини без никакъв ред. За разлика от онези в главния коридор, тези изглеждаха така, сякаш бяха разхвърляни наоколо. Обикновено не съм сантиментална относно смъртта — бях се сблъсквала прекалено много с нея — но въпреки всичко това изглеждаше грешно. Приятели и врагове, родители и деца, всички те хвърлени по този начин, без нищо, което да разкаже за тяхната история, дата на смъртта или дори име.
— Би било от помощ, ако насочиш светлината към картата — заяви Приткин саркастично. Направих, каквото искаше и светлината освети лицето му. Изражението му не беше успокоително. — Твоите духове тук ли са? — попита.
— Не те не могат да ни последват извън границите на гробището. — А аз усещах, че ги бяхме напуснали преди малко.
— А други няма ли?
— Защо искаш да знаеш?
— Защото тази карта няма никакъв смисъл! Някои наставления може да са ни от полза!
Поклатих глава.
— Тези тела са размествани. Мисля, че те са донесени тук от техните оригинални гробове.
— И това означава?
— Че техните духове може да останали назад.
Да не споменавам, че ако тук бяха заровени магьосници, те изобщо не оставяха призраци след себе си. Свръхестествените същества просто не можеха, доколкото знаех.
— Но костите са им тук.
— Няма значение. Духовете могат да обитават някоя къща, дори и телата им да не са заровени там. Всичко зависи от това какво е било важно за тях в истинския живот, мястото, където усещат връзката. — Огледах се наоколо и потиснах потръпването. — Не мисля, че някой може да почувства истинска връзка с това място.
Приткин най-накрая избра посока и ние отново се втурнахме, промушвайки се през пролуките в скалата, които понякога едва бяха достатъчно големи, за да премина аз. Нямах идея как успява той, но основавайки се на промърморените коментари, които достигаха до мен, не минаваше без някое и друго ожулване. Най-накрая стигнахме до малко по-широк коридор, което означаваше, че все още трябваше да вървим поединично, но поне можехме да побързаме. За минута си помислих, че може и да сме успели да се измъкнем от преследвачите си, но както обикновено законът на Мърфи влезе в действие.
Едва бяхме заобиколили ъгъла и се натъкнахме на множество тъмни сенки. Имаше викове и куршуми, и заклинания, като едно от последните експлодира в щитовете на Приткин, разпуквайки ги подобно на сапунен мехур.
— Бягай! — изсъска в лицето ми.
Чух някакъв тътен, подобно на далечна гръмотевица, след което покривът се сгромоляса с трясък, който погълна всичко.
Глава втора
Отне ми няколко секунди да осъзная, че все още съм жива. Бях свита на кълбо, ръцете ми предпазваха главата, в очакване на атака, когато осъзнах, че коридорът бе толкова тих, колкото можеше да се очаква от гробище, от което беше част. Единствените хора наоколо бяха или вградени в стените, или погребани под купчина чакъл, който собствената им магия бе срутил от тавана върху главите им. Строполих се обратно на пода, дишайки накъсано и опитвайки се да не изкрещя.
Останах така около минута, след което почнах да опипвам наоколо за фенерчето и ръката ми се обви около пластмасовия цилиндър. Включих го, облекчена, че все още работи и видях Приткин да лежи наблизо. Той не се движеше, а ярка и плашеща кръв покриваше голяма част от челюстта му. „Мърфи и скапаният му закон могат да вървят по дяволите“ мислех си яростно, докато енергично разтърсвах тялото му.