Той ме видя да надничам иззад ъгъла, наблюдавайки го с широко отворени очи и ме бе щипнал по брадичката, докато минаваше покрай мен. Това остави червена следа по кожата ми, която Юджийн изтърка малко по-късно и тогава невнимателно ме научи на първата ми псувня. Когато бях по-голяма, осъзнах, че той го бе направил нарочно — връщайки се покрит с кръв, той показваше, че обидата е отмъстена, но тогава единственото, за което можех да мисля, бе, че той изглеждаше странно отпуснат и отпочинал. Ако не беше съсирената кръв, той щеше да прилича на всеки един, който се връщаше вкъщи след една добра нощ в работата му. Това не го притесняваше изобщо.
Отново се прицелих в мишената, която все още изглеждаше девствена, въпреки че въздухът бе станал остър от миризмата. Мислех си за лицето на Мирча, за очите му, които отразяваха огъня, тялото му, очертано на смъртоносните пламъци. Толкова отчаяно исках да го докосна, че можех да усетя пръстите му на китката си подобно на фантомна болка. Това наподобяваше усещането да се протегнеш към нещо с липсващата си ръка, усещането за неспокойствие, празнота и нещо нередно. А на мен почти ми се бе случило, благодарение на онзи тип, който си мислеше, че да убиеш някого с електричество, е един вид начин да кажеш здравей. Въздухът звънтеше от изстрелите и звукът на разкъсваща се хартия, докато отново не се появи кликащият звук. Презаредих, очите ми смъдяха от дима, пожелавайки си животът да е толкова лесен. Просто да напълниш това, което се е изпразнило, да замениш това, което си загубил. Но не беше. Някои неща не можеше да бъдат заменени. Така че ти трябваше да се увериш, че няма да ги загубиш.
И ето че благодарение на лудите неща, които ми се бяха случили, започвах да се съгласявам с Алфонс.
Този следобед, аз и Франсоаз влязохме във величествената, изградена от мрамор и стъкло сграда в главната галерия, където Августин бе отворила своя магазин. Битката ми с тъмните магове ми бе изяснила нещо: ако Мирча не бе там, нямаше да оцелея повече от 30 секунди. Ако исках да имам някаква надежда да взема Кодекса, трябваше да бъда по-добре подготвена. И сега се надявах Августин да направи това, което си бях наумила.
Франсоаз спря пред двете огромни стъклени витрини, на които бе изложена новата модна линия. Тя забеляза оскъдната рокля с дипли, със златни мехури, излизащи от подгъвите подобно на шампанско, но я подмина без коментар. Вътре един голям полюлей заемаше по-голямата част от тавана, кристалите му бяха образувани от ледени висулки, омагьосани, за да не се топят въпреки свещите, пръснати навсякъде. Франсоаз веднага започна да се рови навсякъде, въпреки че нямах идея с какво мисли да плати. Аз й предложих да я заведа на пазар, тъй като тя се бе озовала тук без семейство, приятели и гардероб. Но банковата ми сметка не можеше да си позволи толкова скъп бутик.
Реших да й обясня как стоят нещата ако и когато намереше нещо и минах покрай моделите, за да стигна до малката работна стая отзад. Никой не се опита да ме спре. Отново бях облечена като Елвира, носейки черна перука и табелка с името. Бях открила, че си спестявах много въпроси, ако изглеждах като работничка, въпреки че това не се отразяваше добре на стъпалата ми.
Работната стая бе толкова претъпкана с остатъци от дрехи и рула от платове, че дори не можех да видя Августин, но чух как някой си мърмори в далечния край на стаята. Явно това беше огромният мъж, който се бореше с парче златна кожа, която се опитваше да го погълне. Той я хвърли настрани и тръшна един стол върху нея, след което започна да рови в една купчина хартия на близката маса и да мърмори още повече. Приближих се внимателно, защото платът се гънеше и правеше смели опити да отхвърли стола.
— Хм, здравейте.
— Няма нужда да се оплаквате — каза ми той бързо. — Няма шоу, така че никой не плаща. Включително и аз.
— Не съм тук за това.
Кожата се изплъзна и почти го събори на пода. Той се престори, че не забелязва, но плъзна ръба на масата и прибави тежестта й към тази на стола.
— Тогава съм на твое разположение.
— Мисля си за рокля. Нещо френско.
— Не може да искаш нещо подобно — каза той, звучейки ужасен. — Скъпа, моля те. Мога да ти направя нещо по-добро със затворени очи. По дяволите, мога да ушия нещо по-добро, дори ако съм мъртъв.
— Нямах предвид, че искам френски дизайнер — опитах се да обясня. — Просто нещо, което да изглежда…
— Забрави за Париж. Париж е свършен — каза ми той безгрижно. — Така и по какъв повод ще показваш моето творение?