— Нуждая се от облекло, което да подхожда на късния осемнадесети век.
— Оу, маскено парти. Не правя костюми.
Имайки предвид, че стилът на Августин бе кръстоска между Галиано и Либерас, си помислих, че това е доста спорно. В момента той носеше жълта шафранова туника с бухнали ръкави над чифт пурпурни харемски панталони. Златен шарф бе завързан около кръста му в пиратски стил и в него вместо сабя бе затъкнат чифт ножици, метър и оформена като домат възглавничка за карфици.
— Не мисля, че разбираш — казах му аз търпеливо. — Това е доста важно.
— А знам искаш дреха, с която да впечатляваш — каза Августин безгрижно. — В такъв случай си дошла на правилното място.
Той ме бутна към една от формите за шиене, по които изработваше моделите си. Той промърмори някаква дума и манекена придоби много позната и детайлна форма. Внезапно изпитах нужда да хвърля кърпа върху му.
— Имаш ли някакви специални предпочитания, за които трябва да знам? — попита. — Някои от тях могат да повлияят на дизайна…
— Не. Аз просто…
— Защото не искам да дойдеш при мен в последната минута и да искаш някаква магия, за да танцуваш по-добре или да държиш питието си, или да бъдеш обаятелен събеседник и просто да си забравила да го споменеш…
— Можеш да направиш всичко това с роклята?
— Скъпа моя, мога да направя всичко с роклята. Всичко, което е легално, това е. Така че не ме питай за любовни отвари или някакви други глупости, защото не искам да си загубя лиценза.
— Какво друго можеш да направиш? — В ума ми препускаха различните възможности.
— Какво искаш? — Едно руло бял плат започна да се увива около манекена.
— Можеш ли да ме направиш невидима?
Августин въздъхна и повдигна края на перуката ми с пръст.
— Лошото облекло и перука могат да направят това.
Присвих очи към него.
— А какво ще кажеш за проба на заклинания? Можеш ли да направиш така, че ако някой хвърли към мен нещо противно, то да отскочи?
— Ревнива съперничка? — попита ме той съчувствено.
— Нещо подобно.
— Колко могъща е малката котка?
— Има ли значение?
— Разбира се, че има! Трябва да знам колко силно да направя контразаклинанието — каза той нетърпеливо. — Ако е нещо дребно, като например да те направи да смърдиш като боклукчийска кофа…
— Не, трябва ми да спра голямо заклинание, което може да се причини от тъмен маг.
Августин премигна учудено.
— Скъпа, на какво парти ще ходиш?
— Това е проблемът. Не знам.
— Хм. Това наистина не е моята линия — каза той като се двоумеше. — Маговете воини понякога използват омагьосани наметала, за да презареждат щитовете си, но си мисля, че модата не е главният им приоритет.
Франсоаз си подаде главата вътре. Тя носеше някакво животно върху горната част на тялото си, което имаше множество кафяви иглички във всички посоки.
— Намерих нещо — каза ми тя.
Августин замръзна.
— Откъде взе това? То е прототип.
— Какво е това? — попитах аз, гледайки го предпазливо.
— Яке, разбира се — каза ми той. — Бодливо прасе. Върши чудесна работа, ако искаш да се отървеш от ненужно внимание. За съжаление, това има навика да мята бодли без предупреждение към всеки, който разстрои собственика му, така че не мисля…
— Взимам го. — Франсоаз струпа на масата и други неща. — И тези.
— Какво е всичко това? — попитах.
Зад нея се виждаха няколко ходещи планини от дрехи, за които се предполагаше, че бяха продавачите, въпреки че не се виждаха никакви глави.
— Pour les enfants — каза Франсоаз, вдигайки една тениска с надпис върху нея „НАЙ-ВЕЛИКОТО ДЕТЕ НА СВЕТА“, който изглеждаше като рисунка с пастел.
Намръщих се, а Августин го изтръгна от ръката й, изглеждайки обиден. — Рисунката на детето ще се появи под надписа — каза ми той надменно.
— Има място в мола, което може да направи това.
— И това ще накара притежателя да изпита внезапна, силна любов към зеленчуци.
Въздъхнах.
— Ще го вземем.
Той щракна с пръсти към претрупаните си помощници, които започнаха да търчат насам-натам, прибавяйки нови неща.
— Относно моята рокля — казах аз, тъй като сега той бе в по-добро настроение. — Мисля си, че един толкова креативен гений като теб ще приеме предизвикателството.