— Какво мислиш?
Тениската, която бе облякъл, бе небесно синя и подхождаше идеално на очите му. Той идеално знаеше какво си мисля, както и половината от жените в магазина. Или беше това, или всяка млада майка бе решила точно днес да подменя гардероба на сина си.
— Мисля си, че не пазаруваш на подобни места.
— Тениската си е тениска. — Той повдигна рамене, което накара мускулите му да заиграят, което изтръгна една въздишка от близкостоящата клиентка. — Ей, слушай. Ти имаш много деца.
— Да. И?
За минута той просто стоеше там, гледайки ме странно, сякаш той бе едно голямо хлапе. Голямо хлапе с огромни мускули.
— Ти ги настани в казиното, нали? В свободните стаи?
— Откъде знаеш това?
Кухненските работници нямаха достатъчно място в миниатюрната им квартира, която Казанова им бе отпуснал, така че трябваше да измисля нещо. Помогна ми и това, че работех на рецепцията.
— Всички знаят. Персоналът се грижи шефът да не разбере. Но той понякога проверява буквите, нали знаеш?
— Какво имаше предвид, Ранди?
— Искам само да кажа, че ако имаш нужда, ами, от пари или нещо друго… — Той спря, а аз го гледах невярващо. Не знам на какво го беше научил неговият инкубус. Явно не бяха стигнали до частта, в която той го учи, че жените трябва да му плащат.
— Всичко ще е наред.
Ако Казанова кажеше нещо за стаите, щях да накарам Били да провали всяка една игра в казиното. И мислейки за това, той бе особено добър с глупостите.
— Сигурна ли си? Щото, имам предвид, на мен ми плащат много. Това никак няма да ме засегне, нали знаеш?
Франсоаз му хвърли един поглед, който очаквах, че инкубусът ще й даде. Тя забеляза, че я гледам и повдигна рамене, което можеше да значи от „просто гледах“ до „не съм правила секс от 400 години, така че съди ме“. Реших, че не искам да знам.
— Благодаря. Ще бъда при обувките — казах, побутвайки най-леката от останалите колички.
Шестнайсет крака — не броях бебето, защото все още не можеше да задържи върху краката си дори чорапи — имах нужда от много обувки. Стоях и оглеждах най-долната редица, като се опитвах да намеря чифт, който да отговаряше на номера на Джеси, когато си ударих главата в нечий лакът. Някой, който изглеждаше така, сякаш бе избягал от двореца на Цезар и бе забравил да свали костюма си.
— Защо си тук? — Гласът проехтя силно в огромното пространство. Огледах се наоколо диво, но изглежда никой не бе обърнал внимание на високия десет стъпки златен бог, стоящ в отделението за обувки.
— Мога да задам същия въпрос! — казах, шепнейки.
— Дойдох да ти кажа, че времето изтича! Твоят вампир ще умре, ако заклинанието не бъде вдигнато.
— Не съм забравила! — просъсках.
— Тогава отново ще те попитам, защо си тук? Направи ли някакъв прогрес?
— Да, нещо подобно. Имам предвид, че знам къде е Кодекса.
— Тогава защо не си го взела?
— Не е толкова лесно! И защо ти пука? Какво означава Мирча за теб?
— Нищо. Но ако ти не си… толкова фокусирана… колкото се надявам. Това е важен тест на твоите способности, Херофил. И не трябва да допускаш да се разсейваш от разни незначителни неща. Тези деца не са твоя мисия. Кодексът е.
— Аха.
За някой, който не му пукаше за Кодекса, той доста се притесняваше.
— Ами, може би, щях да свърша доста по-добра работа, ако някой ми помагаше! Какво ще стане, ако се задържиш малко повече наоколо? И докато си тук, ще мога да науча някои от тези уроци, които трябва да чуя.
— Не мога да навлизам в тази реалност, Херофил. Това тяло е проекция; само ти можеш да го видиш. И не мога да го задържа за дълго.
— Тогава защо не ми кажеш малко повече за Кодекса? — Защо например Приткин бе готов да убива, за да го запази в безопасност.
— Знаеш всичко, от което имаш нужда. Намери го и завърши мисията си. И го направи скоро. Има и такива, които се опитват да ти попречат.
— Вече забелязах това.
— Какво се случи? — попита той остро.
— Ти си бог. Не знаеш ли?
Очите му се присвиха опасно.
— Не се самозабравяй, Херофил.
— Името ми е Касандра.