— Просто име за Пития.
— Твоята съименничка се противопостави на волята ми и съжаляваше за това. Не прави същата грешка.
Беше доста сюрреалистично, дори и за мен, да обсъждам един мит с една легенда по средата на отделението за обувки на Уол Март. Особено, когато един служител ми подаваше чифт от съседния рафт. Въпреки това той не каза нищо. Може би, много от клиентите му говореха на обувките, преди да ги купят.
— Може и така да е, но все още това е моето име и аз правя всичко по силите си. Заплахите няма да забързат процеса.
— Намери нещо, което ще го направи — каза ми и изчезна.
Въздъхнах и преборих нуждата да си блъсна главата в металните стелажи и да не спирам. Продавачът ме наблюдаваше измежду обувките с изражение, което говореше, че е на ръба да викне охраната. Реших да не рискувам.
Вдигнах един червен чифт и попитах:
— Имаш ли от тези?
Глава четиринадесета
На следващата сутрин се вмъкнах в стаята на Приткин, за да намеря руната, която бях обещала на Радела, и внезапно спрях вцепенена. Очаквах, че ще бъде един бърз обиск; по някаква причина смятах, че неговите неща ще бъдат подредени с военна прецизност. Само че не бяха.
Леглото все още не бе оправено от последния път, когато бе спал в него, а дрехите му бяха нахвърляни по пода, сякаш ураган бе преминал през стаята. И на всичкото отгоре имаше и някаква миризма. Но бях по-склонна да обвинявам за това противно миришещите отвари, които бяха подредени върху една лавица, отколкото неговото краткотрайно пребиваване тук.
Имаше някакви приспособления точно над леглото му, нещо, което трябваше много да ме притеснява, защото повечето от нещата наоколо бяха смъртоносни. Но предполагам, че той не бе имал особено голям избор. На отсрещната стена имаше килер, който с едната си страна гледаше към клуба, а с другата — към казиното посредством огромен прозорец. Прозорците бяха запазена марка на Данте и предполагах, че дизайнерът бе поставил този тук зад гардеробната, защото нейното великолепие не подхождаше особено добре на интериора на тики бара. Но резултатът от това дизайнерско решение бе, че стаята се къпеше във всевъзможни цветове на скъпоценни камъни: рубини, сапфири, диаманти и перли. Те хвърляха върху дрехите воднисти, дифузни сенки и освежаваха пода с различни цветове. Трудно си представях да спя в нещо подобно, но то идеално подхождаше на Приткин.
С облекчение се захванах за работа и съвсем скоро започнах да се чудя за това, което не намирах там, а не за това, което намирах. Освен няколкото износени тениски и многобройни оръжия, с които можеше да се завладее цяла страна, открих няколко чифта дънки, нови тенис обувки, няколко тоалетни принадлежности и няколко чорапа все още в опаковките си. Всичките неща, които изброих, бяха купени с голяма бързина от човек, който не обръщаше никакво внимание на външния си вид. Той просто заменяше нещата, които не му бяха под ръка, защото не му искаше да се връща в апартамента си. И като се има предвид, че Кръгът беше по петите му поради редица причини, повечето от които бяха свързани със спасяването ми, изобщо не го обвинявах. Но това не обясняваше къде бяха дрехите му, които използваше за дегизировка.
Най-накрая вдигнах едно малко дървено ковчеже от нощното шкафче. Нарочно го бях оставила за накрая, надявайки се, че ще открия руната в някой чорап и че нямаше да ми се налага да надничам в нещо, което изглеждаше доста лично. Ако не се нуждаех от това проклето нещо толкова много, щях да съм се изстреляла навън от това място като куршум. Но тъй като не можех да го направя, най-накрая отворих капака. Вътре нямаше руна, а само няколко пожълтели писма и доста избледняла фотография. Жената от снимката носеше тъмна шапка и рокля с висока яка, което правеше лицето й да изглежда като блед отпечатък. Въпреки че снимката беше неясна, тя изглеждаше млада, с правилни черти и светли очи. Тя бе красива, реших аз — или поне щеше да бъде, ако се беше усмихнала.
Претърсих кутията, но ако имаше някакви скрити отделения, така и не ги намерих. Кутията бе един прост боров правоъгълник, без никакъв намек, че нещо можеше да бъде скрито тук. Разгледах отново снимката. На гърба й беше изписано името на студиото: Дж. Джонсън, Бирмингам.
Приткин веднъж бе споменал, че е живял във Викторианска Англия, което означаваше, че той е много по-стар в сравнение с 30-годишната му външност, но с цялото това воюване и бягане, и почти умиране все не ми оставаше време да го разпитам за това. А и той никога не бе споменавал каквото и да е семейство. Не знаех дали жената на снимката бе майка му, сестра му или дори дъщеря му. Осъзнах с изненада, че въпреки че можех да напиша цяла книга за магьосника, не знаех почти нищо за мъжа.