Били се плъзна през вратата, прекъсвайки мислите ми.
— Взе ли го? — попитах нетърпеливо.
Той протегна празните си ръце и аз въздъхнах. Поставих обратно писмото, без да го чета — беше ясно, че руната не беше в плика — и внимателно поставих кутията на мястото й.
— Сега какво?
Били ме погледна.
— Ти знаеш какво. Претърси тази стая, а аз изтърбуших кабинета на долния етаж. А той няма да скрие нещо толкова ценно просто някъде си. Той носи руната със себе си.
Това беше най-лошият сценарий, така че вероятно беше и най-вероятният.
— Как са твоите джебджийски способности?
— Зависи от това накъде е насочено вниманието му. Преди успях да задигна руната от вас, само защото вие бяхте толкова заети да си крещите един на друг, че той изобщо не забеляза. Трябва да му отвлечеш вниманието по някакъв начин.
Супер. При нормални обстоятелства да започна кавга с вечно раздразнителния маг нямаше да е проблем, но сега…
— Не мисля така — казах пламенно.
— Тогава може би ще поискаш да изчезнеш, защото много скоро той ще е тук.
За секунда погледнах Били глупаво, след което осъзнах това, което ми казва и се спуснах към вратата. Това беше възможно най-грешното нещо, което можех да направя, особено когато можех да се пренасям, но тотално се паникьосах. Бравата се завъртя под ръката ми и преди да успея да си поема въздух, бях отново върху леглото, един тежък гръден кош ме притискаше надолу, а в гърлото ми бе опрян нож.
Премигнах нервно срещу мага, а лицето му отразяваше цветовете на дъгата, която се бе образувала върху леглото. Синя светлина проблясваше по бледите му коси и му придаде за момент извънземен вид.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита той.
Студеният край на острието бе оставил трапчинка по кожата ми в близост до югуларната вена. Преглътнах.
— Опитвам се да не мърдам?
Приткин се дръпна назад, мръщейки се, а ножът изчезна почти магически.
— Трябваше да ми пратиш някакво известие, ако си смятала да наминеш. Можех да ти прережа гърлото.
Не отговорих, тъй като бях прекалено заета да се чудя защо той отново изглеждаше толкова различен. Приткин захвърли старото си кафяво кожено палто, под което се показаха избеляла от слънцето зелена тениска и чифт дънки. Дънките бяха бледо сини, фини и гладки като коприна и толкова впити, че разкриваха всяка една извивка от мускулестите му бедра. Косата му също така не бе вече толкова разрошена, както бе в бара. Тя бе току-що измита, с бретон, който имаше нужда от подстригване, тъй като му влизаше в очите. Останалата част от тялото му обаче трябваше също да мине през душа: по целите му ръце имаше тъмни петна, както и едно върху скулата му.
— Какво си правил? — попитах, докато се изправях.
— Изследвах.
— В мина за въглища?
— Неизвестните магически текстове рядко могат да бъдат открити във файлове на компютъра. Сега би ли ми обяснила защо си тук?
Огледах се наоколо, преди да отговоря, опитвайки са де разгранича обикновения, ежедневен Приткин с ужасното му палто и глупавата му прическа от мъжа, който ме бе целунал.
— Мислех си, че ще се зарадваш да ме видиш след сцената в бара.
— За какво говориш?
Не отговорих, защото забелязах един факт, който ми се стори важен. Както обикновено тениската на Приткин бе опасана с колани, ножници и кобури. Този тип беше ходещ оръжеен арсенал, като носеше почти всяко известно на човечеството ръчно оръжие. С изключение на едно.
— Не носиш меч — казах, докато нещо ме човъркаше.
Приткин се обърна, докато закачаше палтото си, а Били се втурна да го претърсва. Само се надявах, че ще бъде достатъчно тих.
— Вече не ми трябва такъв, не помниш ли?
Погледнах го за секунда, след което скочих от леглото и го сграбчих. Завъртях го, като същевременно се опитах да повдигна тениската му нагоре.
— Какво по…
— Стой мирен — казах аз, опитвайки се да разкопчея разните му там закачалки и каиши, половина от които сякаш бяха създадени просто, за да ме влудяват. Това, че адреналинът ми се покачваше доста бързо, се дължеше на цялата тази ситуация с оживяването и умирането; бе малко объркващо да усещам подобно чувство към нещо, което можеше и да е позитивно. Сърцето ми заби толкова силно, че почнах да го усещам в гърлото си, а ръцете ми затрепериха така, че ми бе невъзможно да си свърша работата.