Можех да усетя как нуждата му нараства подобно на стотици гръмотевични бури, един всепоглъщащ глад, който не искаше нищо друго, освен да потъне вътре в мен и да се храни, храни, храни. Един задушлив облак се спусна върху кожата ми и сега можех и да го усетя, прокарвайки ледени ръце по тялото ми, можех да усетя миризмата на покварата му, изливаща се от гърлото му, когато ме целуна. Облакът започна да потъва в кожата ми, разливайки се по тялото ми, докато вдишвах студения му, неприятен дъх, преодолявайки защитите ми, докато не навлезе в кръвта ми.
То ме докосваше навсякъде, изяждайки ме отвътре. И лъжеше. Болеше и то с ужасяваща, изсмукваща болка, беше много по-лошо от вампирско ухапване. Усещах го подобно на остри зъби, които се впиваха навсякъде в мен, разрязвайки подобно на острие мускули и кости, превръщайки дори въздуха в дробовете ми в разтрошено стъкло.
Предполагаше се, че трябваше да съм предпазена от подобни неща. Единственото завещание от майка ми бе една татуировка — пентаграм върху гърба ми, която бе едно от най-силните заклинания на Кръга. Тя някога е била наследница за позицията на Пития, преди да избяга с баща ми и да се отрече от титлата, а звездата й била дадена за защита. А проклятието взаимодействаше с пентаграма. Това означаваше, че ако успеех да се измъкна, предимството щеше да е на моя страна.
Опитах се да се боря, но ръцете и краката ми не искаха да помръднат, цялата ми сила се вливаше в нещото, което ме държеше толкова нежно в прегръдката си. Усещах тялото си толкова тежко и безжизнено, сякаш съществото бе завършило храненето си. Само че знаех, че не е, защото усещах как гризе костите и костния ми мозък, а летаргията ми пречеше дори да извикам, докато той изсмукваше живота от мен. Съзнанието ми се губеше, а тялото ми се опитваше да ме предпази от това, което се случваше, от това, което предстоеше…
И след това нещото изчезна, издърпано от ръката на Приткин, която се бе увила около гърлото му. Втренчих се в огледалния образ на Приткин, който по нищо не се различаваше от него, с изключение на блещукането, което бе ярко като пламък и се подхранваше от откраднатата енергия. И просто така всичко си дойде на мястото.
— Ти си инкубус! — Бях се обърнала към духа, но Приткин беше този, който отговори.
— Полу — изръмжа той, извивайки главата на съществото под такъв ъгъл, че ако бе човек, щеше да му строши гръбнака.
С едно движение, което бе прекалено бързо за мен, за да го видя, съществото се отърва от захвата на мага, като запрати Приткин към прозореца. Той удари стъклото тежко, разбивайки го на хиляди късчета, които полетяха навън. Съществото отново се обърна към мен, а очите му бяха изцяло черни.
Протегнах ръка, а в гърлото ми се зароди писък, който така и не можа да излезе. Защото внезапно атаката спря. Нямаше нито звук, нито движение. Нищо.
След няколко секунди установих, че червените светлини пред очите ми бяха парченца от разбитото стъкло, които се бяха отправили в моята посока по време на боя. Те бяха замръзнали на половината си път в дъга, носейки се във въздуха, сякаш чакаха разрешение да паднат. Всичко останало също бе замръзнало, от демона с тъмните очи до Приткин, който бе замръзнал на половината си път през счупения прозорец, докато острите парченца се врязваха в кожата му. В цялата стая аз бях единственото нещо, което се движеше.
Агнес, предишната Пития, беше способна на това, буквално да спира времето за кратки периоди, но аз така и не се бях научила как да го правя. Внезапно, със страх, осъзнах, че нямам и никаква представа как да върна нещата обратно. Реших обаче, че за това ще се притеснявам по-късно и се захванах да реша проблема, с който знаех как да се справя. Сграбчих едно шише от лавицата на Приткин, махнах корковата тапа и плиснах цялото нещо в лицето на демона.
Нищо не се случи, с изключение на това, че косата му леко порозовя. Малко се паникьосах и започнах да хвърлям всичко, което ми бе под ръка. Епруветки с течност, без цвят и мирис подобно на вода, бяха последвани от други, които съдържаха сиропи, гъсти субстанции с миризма, която караше главата ми да се носи. Но въпреки факта, че арсеналът на Приткин бе създаден за битки с демони, сякаш нищо нямаше и най-малкия ефект.
Изпразних цялата лавица и стоях вцепенена, без да мога да се огледам наоколо, привлечена от изцапаното с какво ли не лице пред мен. Усещането, че бях наблюдавана иззад тези блестящи черни очи, беше повече от ужасяващо. Космите на гърба ми настръхнаха, когато взорът ми започна да се замъглява и изведнъж всичко започна отначало. Приткин изхвърча през стъклото, а демонът изпищя. Звукът се смеси със сребърния звън на счупено стъкло и явно нещото страдаше. Предположих, че различните отвари не бяха имали ефект, поради това, че времето бе спряло, но в момента със сигурност имаха такъв. Някои от тях запалиха дрехите и косата му, изпълвайки въздуха с миризмата на горяща кожа. Той се опита да загаси пламъците с ръце, но това само причини мехури по тях. А благодарение на последната субстанция, която бях хвърлила, тъмночервена с плътен аромат на люта чушка, лицето му бе започнало да се топи подобно на восък.