— Би ли желала да престанеш? — попита ме той учтиво.
Зяпнах! Не бях много сигурна, но един учтив Джон Приткин можеше само да е предвестник на апокалипсиса.
— Да не си си ударил главата?
Опитах да се приближа и да се убедя сама, но коляното ми неволно бутна прах и камъчета към отворената рана на челото му.
— Ако ти кажа, че съм добре, ще престанеш ли да се опитваш да ми помагаш?
Всяко мускулче в тялото ми се отпусна, когато чух познатия тон на бързо привършващо търпение. Така беше по-добре; да си на родна почва.
— Е, все още си жив? — гласът ми излезе дрезгав и груб.
— Дяволски си права.
Въпреки това обаче той все още лежеше, без да прави опит да се изправи, затова насочих светлината на фенерчето наоколо, за да му дам минутка да се свести. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво виждам. Приткин беше успял да издигне щитовете си отново, които сега сияеха в синьо и подобно на водна повърхност, по която пробягваха жълтеникави оттенъци. Но таванът вече не беше над тях. Или, по-точно казано, беше, но вече не беше свързан с нищо.
Огромни, наполовина издълбани блокове, някои от които все още носещи белези от някога дълбаещите ги длета, лежаха върху вече не особено надеждно изглеждащите щитовете. Всеки път щом се потрепнеха, малки струйки чакъл и пясък се спускаха по щита и отекваха глухо в относителната тишина. По-големите парчета не намираха посока да се търколят, но се движеха достатъчно, за да покажат, че не са част от нещо стабилно. Дори малките късове, с размери не по-големи от дланта ми, щяха да болят кошмарно, ако паднеха върху нас, а не исках да си представям какво щяха да причинят големите. Гротескните силуети на двама магьосника, едва на метър от мен, бяха достатъчно красноречиви. Можех да се протегна и да ги докосна, така както бяха заклещени между срутването и щита. Телата им бяха странно изкривени, деформирани, хванати в капана на отломките, изглеждайки като древни вкаменелости, чиито очи блестяха на отразената светлина. Но вкаменелостите обикновено не оставяха следи за процеса, довел до тяхната гибел, или поне не цветни такива.
Червените линии, набраздяващи бялото на костите контрастираха с меките златисти нюанси на старите екземпляри. Една ръка, допряна до синия щит, бе застинала в отчаяния си опит за самозащита — сякаш човешката сила можеше да устои на тежестта на огромна планина. Противно на всяка логика се зачудих дали следващият път, щом Приткин вдигне щита си, щяха да личат кървавите следи.
Буца заседна в гърлото ми. Въпреки всички невъзможни неща, които някак си ми се бяха случили напоследък, мозъкът ми не можеше да възприеме видяното. Настояваше, че огромните каменни плочи, които тежаха около тон и нещо всяка, не висят безтегловно във въздуха и че и двама ни с Приткин щяхме да сдадем Богу дух всеки момент.
Издадох лек нечленоразделен звук, но успях да преглътна истерията, преди да избухне. Ако Приткин беше закъснял дори със секунда в реакцията си, щеше да има не две, ами цели четири чисто нови трупа, които да почиват в подземието. Но не би — ние бяхме в безопасност… или нещо подобно. Приткин се бе завъртял по гръб и сега ме наблюдаваше съсредоточено и напрегнато.
— Точно заради това ти казах да се прибереш вкъщи.
— Мога да се оправя — гордо го информирах — просто не веднага.
— Предаваш ли се?
Премигнах невярващо. Пътите, в които ме бе питал за мнението ми, се брояха на нула пръсти.
— Тъй като е почти сигурно, че има още от тези.
Спомних си, че призракът каза, че има общо дванадесет мага. А това означаваше, че зад срутването имаше още десетина, които се размотаваха наоколо, освен ако не бяха хванати в друг капан, който не виждах. Или ако не си бяха тръгнали, предполагайки, че срутването ни е убило. Но не, не бях толкова голяма късметлийка.
— Залогът е прекалено голям — припомних му аз.
— Защо ли не съм изненадан от отговора ти.
Приткин се изправи с изпъшкване. Отломките се размърдаха с него и това беше достатъчно за нова голяма плоча да се изтърколи надолу. Грубата й долна страна се строполи едва на няколко крачки от лицето ми. С обичайното си нетърпение, гласът на Приткин достигна до мен през обгръщащата ме паника.