— Те ме изолират — промърмори Казанова.
— Какво?
— Те са воини и си мисля, че намират Вегас леко скучен. Но тук вече не е така — каза той и ми хвърли мрачен поглед. — Те знаят, че ако има място, където Адът ще се отвори, то това е тук. Така че те никога няма да напуснат това място.
— Говорейки за Ада… — казах аз, но той ме прекъсна.
— Дори не започвай. Няма какво да направя.
— Той разби прозореца ти и практически уби Приткин!
— Като се има предвид, че твоят маг го бе преследвал повече от век със същите помисли, не мисля, че би трябвало да се оплаква кой знае колко много.
— Трябва да поговорим.
— Да, трябва. — Казанова определено не беше никак щастлив. — Какво ще кажеш относно факта, че това не е бежански лагер? В кухнята ми вече има цяла група емигранти благодарение на теб…
— Това беше идея на Тони, както знаеш…
— … и сега открих, че към тях се е присъединила нова група от мърляви, вероятно пълни с въшки…
— Хей!
— … деца, които са окупирали две от стаите ми, вероятно чакайки момента да ме ограбят!
— Те са просто деца!
— Децата трябва да се гледат, но не и да се чуват. А ако е възможно, дори и да не се гледат — продължи той раздразнително. — Нямам достатъчно охрана, която да наблюдава онова ужасно трио ей там, да почиства кашите ти и същевременно да е детегледачка!
— Никой не те молил…
Той насочи обвиняващ пръст към мен.
— Писна ми, чу ли ме? Ти и твоите странни приятели, които окупирате нещата ми, разрушавайки казиното ми, привличайки вниманието на лорд Розиер…
— Кой?
— Със или без заповеди, аз бях дотук!
Аз го сграбчих, когато той се опита да скочи, което нямаше никакъв ефект, с изключение на това, че Франсоаз реши да се намеси.
— О, прекрасно! — каза Казанова яростно. — Нападение в собственото ми казино! Какво следва? Да ме завържеш?
— Да, сигурна съм, че мразиш това — казах аз горчиво. — Спри с театъра. Приткин изчезна някъде, а аз се нуждая от отговори. Или ми ги дай, или ме изхвърли.
Казанова изсумтя.
— Точно така! Смятам да изгоня гаджето на боса!
— Не съм гаджето на боса!
— Аха. Моите спомени са коренно различни. Последното, което чух от самия мъж, бе да ти осигуря всяка възможна подкрепа, защото ти си — как точно се изрази? — а, да, много ценна за него. — Казанова изглеждаше леко отвратен. — Разбира се, това беше преди ти да започнеш да се натискаш с мага в центъра на бара!
— Това не беше той!
— Ти знаеш това и аз знам това. Но дали Мирча го знае? Защото той наистина не го понесе добре.
— Не знам нищо — казах му аз ядосано. — Но ще разбера.
— Не и от мен — каза Казанова меко.
Франсоаз започна някакво заклинание и той пребледня.
— Спри това! Все още не съм получил сметката за последното бедствие, което се развихри!
— Тогава говори! Кой ме нападна? И защо?
— Вече ти казах! И предпочитам да не споменавам отново името му; това може да привлече вниманието му. — Казанова видимо потрепери. — Това, че изчадието му вече беше тук, само по себе си е достатъчно лошо.
— Ти шегуваш ли се? — Единствената група, за която можех да се сетя, че не ме иска мъртва, бяха именно демоните и то главно, защото не познавах никой от тях. Или поне не и до днес, ако не се броят инкубусите. А и смъртта и разрушението не бяха точно типични за тях.
Или поне си мислех така.
— Има няколко неща, за които не се шегувам, миличка, и това е едно от тях.
— Искаш да ми кажеш, че бащата на Приткин е някакъв вид демон?
Казанова пребледня.
— Не някакъв си демон. Той е този, който ни управлява.
— Значи този Розиер е какъв? Някакъв вид лорд?
— Не използвай това име?
Били Джо го беше казал, а и аз бях чул от устата на Приткин подобно признание, но все още ми бе трудно да повярвам.
— Но Приткин мрази демоните, той ги преследва от години, той е фанатичен относно това…
— Не го казвай.
— Но ако той е наполовина демон, тогава…
— Не знам. Или по-скоро те си имат свои причини; всеки знае това. Твоят маг се отличава с това, че той е единственият смъртен, който някога е бил изхвърлян от Ада, но не знам повече подробности. Не се меся в политиката на Висшия Съвет; имам си моите проблеми, повечето от които се въртят около теб!