— Вземи мен, например. Аз съм бивше салонно момиче и гадже на гангстер. Мислиш ли, че някой ще ме приеме насериозно, ако се появя с Диор?
— Може би, Гълтиер — предположих аз, отдръпвайки краката си от пътя на един вампир, който се носеше по лице върху килима, преди да изчезне под кушетката. Когато той не изпълзя отново веднага, аз се наведох да проверя какво става и една ръка се уви около гърлото ми.
Сал заби едно от токчетата си в ръката му и той внезапно ме пусна. Погледнах отблизо обувките й и установих, че това, което се наричаше стилето токчета, в нейния случай беше доста меко казано. Нещото бе направено от метал — подсилена стомана, доколкото виждах — и беше остро като нож.
— Трябва да играеш според собствените си сили — каза тя, докато аз се опитвах тайничко да разтрия гърлото си. — Аз съм здрава жена и всеки го знае, така че се обличам като такава. Но в твоя случай — тя ме огледа бързо — ти никога няма да изглеждаш толкова яка.
— Мога да бъда такава — казах, жегната.
— Точно така. — Сал направи балон с дъвката си. — С тези тънички ръчички. Мисля си, че трябва да заложим повече на елегантността, за да подхождаш на Мирча.
— Но Мирча не…
— Не мислиш ли, че това го прави толкова необикновен? Той казва: „аз съм толкова силен, няма нужда да се обличам заради някакви задници“. Но дори тогава той не носи такова странно средновековно лайно като някои други и винаги изглежда добре.
— Имам по-важни неща, за които да се тревожа, отколкото…
— Няма нищо по-важно от твоя имидж — каза ми Сал равно. — Трябва да впечатляваш и да създаваш респект или ще се биеш през цялото време. Ако не изглеждаш важна, всеки ще смята, че ще си лесна плячка. Тогава ние ще трябва да те защитаваме заради шефа и накрая много хора ще умрат. Само защото ти не искаш да си сложиш малко грим.
Времето, прекарано в двора, имаше за цел да се смеся с останалите, да се слея с фона, да остана незабележима, тъй като привличането на внимание винаги завършваше зле. Нищо в миналото ми не ме беше научило как да правя впечатление.
— Обикновено не се обличам така — казах аз неуверено.
Сал хвана ръката ми, тези кървавочервени нокти се забиха в кожата ми, но без да я пробиват и ми каза:
— Е, ние ще се погрижим за това.
А пресметливият поглед на лицето й бе най-страшното нещо, което бях виждала през цялата нощ.
Глава шестнадесета
— Не мога да дишам — оплаках се.
Сал ме погледна в голямото огледало, което беше точно пред нас.
— Няма нужда да дишаш. Трябва просто да изглеждаш добре — каза тя, безмилостно пристягайки връзките на корсета ми.
Ние бяхме в едно крило на Данте, което тя бе одобрила, заедно с шише шампанско, дузина пикола и роклята, която бях поръчала на Августин. Той никак не бе доволен, че бе вдигнат посред нощ и че работилницата му бе обсадена и заяви на висок глас, че проявите на гениалност изискват време и че все още не е завършил работата си, благодаря. След което Сал купи два костюма и поръча още една дузина и той толкова бързо затвори устата си, че се чу звук.
— Не, ти няма нужда да дишаш. Аз съм твърдо убедена, че това е абсолютно необходимо за мен.
— Винаги ли хленчиш толкова много?
— Не мисля, че трябва да моля да ми бъде разрешено да дишам…
— Защото не си спомням.
Сал спря, за да се наслади на изключително вулгарния лозунг, който беше изписан на гърдите й. Едно от облеклата, които тя бе взела от Августин, бе черен котешки костюм, по който бяха изписани неонови графити, които се появяваха в определени моменти. Сал бе открила, че може да влияе върху избора на думи, ако се замисли усърдно и тя истински се забавляваше с това.
— Разбира се, аз не си спомням особено много за теб — продължи тя. — Ти никога не си казвала повече от две думи на някой, с изключение на твоите въображаеми приятели…
— Те бяха духове!
— … винаги се прокрадваше в сенките и придобиваше призрачен вид, ако някой те забележеше…
— Чудя се защо ли?
— … което, доколкото мога да кажа, не се е променило.
Задържах въздуха си, като имах намерение да науча костюма й на една нова дума, само дето точно в този момент тя пристегна връзките и целият ми въздух напусна дробовете ми със свистене.