— Какъв е планът? Ще го измъкнем ли?
— Това е добра идея — съгласих се аз.
— Рейф каза, че си видяла господаря преди няколко дни. Ако си се промъкнала тогава там, защо се нуждаеш от нас?
— Защото защитните заклинания със сигурност са засекли тази малка визита! — казах нетърпеливо. — Те очакват да опитам отново. А последният път, когато измъкнах някой от контрола на Консула, тя използва нулева бомба, за да ме хване!
— Чух за това! Въпреки че не повярвах особено.
— О, нулевата бомба съществува — уверих го аз. — А Консулът има доста от тях.
Аз ги бях видяла с очите си и въпреки че се съмнявах, че тя отново ще иска да използва срещу мен нещо толкова скъпо, оставаше фактът, че я бях накарала да изглежда доста глупаво. Това не беше преднамерено, но обикновено вампирите рядко се интересуваха от такива дреболии. А да накърнявам репутацията на някой, който частично управляваше благодарение на страха, който вдъхваше, не беше особено добра идея.
— Имах предвид, че не повярвах, че си успяла да се справиш с бомбата — поясни Алфонс.
Нито пък аз. Не мислех, че ще е особено благоразумно да обяснявам колко много дължах на късмета си. В свят, в който репутацията бе най-важното нещо, което притежаваш, не можех да си позволя да я накърня по какъвто и да е начин. Алфонс си ме спомняше като малката, дресирана ясновидка на Тони, а това никога нямаше да го убеди да направи, каквото и да е било. Много по-добре щеше да бъде да мисли за мен като за някой, който бе достатъчно смел или луд, за да се изправи срещу Консула.
За щастие и двамата, Алфонс и Казанова, имаха нужда от мен, за да са сигурни, че Мирча ще остане жив и в добро здраве. Докато проклятието не беше вдигнато, можех да им вярвам. Вероятно.
— Мисля, че знам как можем да го направим — казах.
Казанова издаде някакъв неразбираем звук изотзад. Помислих си, че някой се опитва да го удуши, но явно не беше така, тъй като изведнъж той заговори.
— Добре. Ти си луда. Това обяснява много.
— Луда и гаджето на шефа — напомних му сладко. Вероятно беше добре, че не говорех испански.
За щастие в този момент Сал ни напомни, че вече е почти ден и че Консулът може да ни види. Зората не притесняваше главата на Сената, тъй като тя отдавна не се влияеше от цикъла на слънцето, но същото не можеше да се каже за Алфонс и хората му. Така че имах цял ден на разположение, за да открия, дали планът ми ще проработи. И тъй като така и така бях объркала тотално съня си, реших да го използвам за други цели.
Ник удържаше крепостта, когато влязох в стаята за изследвания. Той бе заровил носа си в една огромна, прашна, стара книга, но бе доволен, че го прекъснах.
— Няма и дума за твоя приятел Тами — започна той, преди да отворя уста. — Въпреки че вече нямам същата степен на достъп, както преди, тъй като съм беглец.
Леко се намръщих.
— Да. Съжалявам за това.
Някой трябваше да го предупреди, че имам този ефект върху маговете.
— Това щеше да се случи рано или късно. Системата е остаряла, но Консулът отказва да види това.
— В този случай обаче си мисля, че те са просто една банда задници, които искат да заграбят властта.
— Това, също — каза Ник сухо, затваряйки книгата. Върху корицата й имаше познат символ, сребърни везни, които блестяха на фона на износената зелена кожа.
— Ороборосите — казах аз и веднага съжалих, когато видях как лицето му светна от фанатична радост, сякаш бе открил сродна душа.
— Не знаех, че се интересуваш от магическа история, Каси.
Това не беше така, преди да се сблъскам с Кодекса. Сега просто нямах голям избор.
— Това е символът на вечността, нали?
Той кимна ентусиазирано.
— Това е една от интерпретациите. Змията — или драконът в някои описания — яде собствената си опашка, която съдържа живота й и осигурява вечния цикъл на обновяване. — Той прелисти заглавната страница на книгата, почти прозрачен лист, върху който бе изобразена рисунката от корицата, изрисувана с ярки скъпоценни тонове. — Този е копиран от Египетски амулет, който датира от 1500 г. пр.н.е., но е известен на финикийците, гърците, китайците и скандинавците… това е основният първообраз. Едва ли има култура, която да не го познава под някаква форма!
— Колко интересно. — И така си беше. Но аз нямах време за урок по магическа история. — Виждал ли си Приткин днес?
Но беше прекалено късно; Ник вече се бе заровил в друга книга.