— Да вървим!
— Да вървим? — Гласът ми прозвуча като на църкащо мишле, нещо, което не ме изненада неприятно. — Как? Защото, знаеш, че мога да ни телепортирам вкъщи, но не и зад… всичко това! Дори не знам какво има от другата страна или къде е другата страна…
— Просто стой до мен.
Преди дори да довърши, щитовете му се промениха от течни вълни в твърд кристал, който отразяваше отломките посредством стотици остри фасети. Още няколко къса паднаха, което позволи на нови да завалят от над тях и да удрят новата устойчива повърхност на щита с тъпи удари. Приткин започна да се придвижва напред заедно с щитовете си и едва не ме повлече, преди да успея да вляза в ритъм, приближавайки се по-близо до него.
Но това не стана, преди да видя как тялото на един от маговете се плъзна по едната страна и се претърколи зад нас, и тогава напълно осъзнах какво се беше случило. Нашият малък мехур дълбаеше през скалите и прахта, така както кристална къртица щеше да копае новия си тунел. Веднъж ударихме на стена, докато търсехме изхода, който не беше там, но го открихме на няколко крачки в ляво и се изтеглихме бързо през него преди тунела зад нас да се срути напълно.
Приткин махна щитовете си с висока въздишка, което позволи на праха, който направихме при бягството си, да нахлуе и почти ме заслепи. Втурнахме се напред, за да се измъкнем от гъстия облак, който скоро нямаше да се разсее без чист въздух или вятър. Но преди да минем и 10 метра, се натъкнахме на нещо, приличащо на друго срутване. Премигах няколко пъти, за да изчистя праха от очите си и чак тогава осъзнах гледката пред мен. Тесен тунел се простираше пред нас, наполовина пълен с кости, които сякаш продължаваха с километри. Приткин се качи върху костите и освети тунела с фенерчето.
— Има дупка на стената отпред. Вероятно води към друг тунел. Погледнах към купчината кокали некомфортно. Всяко нещо в непосредствена близост до човешката аура, рано или късно, получаваше телепатичен отпечатък. Бях преживяла повече ужасяващи истории в резултат на миг невнимание и допир със силен каталист, отколкото можех да преброя. А за по-силен каталист от човешки останки, трудно можех да се сетя.
— Побързай, по дяволите! — Приткин ми подаде ръка, за да се кача по-бързо, тъй като от коридора зад нас се дочу слабо ехо на гласове. Някой май беше чул „безшумното“ ни бягство.
Качих се предпазливо, без да разсъждавам твърде много. Костите бяха стари и сухи и хрущяха гадно под тежестта ми. Множество трески се забиваха като малки кинжали в дланите ми и раздираха дънките ми, но, за щастие, нямаше следи от телепатична реакция. Преместването им вероятно бе разкъсало всички отпечатъци, които се бяха формирали. Когато Приткин беше казал „дупка в стената“, не се беше майтапил. Едва можех да се провра през нещото, а по езика, който използваше Приткин, явно беше оставил доста от кожата по пътя.
— Върви! — прошепна ми, като ме побутна. Вмъкнах се в малкия тунел от другата страна на дупката и едва не се препънах в започващите почти веднага стъпала.
Клаустрофобично ниското стълбище беше изключително непривлекателно, като най-вече ми се набиваше на очи тъмнината, струяща от всяка ниша и ъгъл. Наистина не исках да ходя натам. Но тогава едно заклинание удари тавана зад мен с пропукване като на изстрел от топ и аз преосмислих позицията си, докато тичах надолу по стълбите пред Приткин.
Второ заклинание удари, докато все още бяхме на стълбите. Изглеждаше като запис на бомбен атентат, даден на забавен каданс, който ръсеше чакъл върху ми, по ръцете и врата ми като градушка. Заклинанието ме накара да се хлъзна надолу по стъпалата, но вибрациите пропълзяха по краката ми и направиха почти невъзможно да си намеря опора. И тогава това спря да има значение, тъй като вече нямаше каквато и да е опора за намиране. Скалата внезапно се разпадна под краката ми и аз започнах да пропадам през тъмнина и празно пространство, преди да се гмурна в ледена вода.
Осъзнах, че не се давя. Водата стигаше едва до кръста ми, но беше студена като лед и студът ме пронизваше. Още по-лошо стана, когато вече добре познатият ми облак прах ме достигна и плени в неприятните си обятия. Инстинктивно, се отдалечих от прашната струя и падащите камъни, в опит да дишам и се намерих в плитчина. Захванах се за обрасъл с мъх, издаващ се от стената череп, като пръстите ми си намериха опора в очните кухини. Държах се така, прекалено благодарна, за да съм отвратена и пълнех дробовете си с въздух.