— Какво значи това?
Той удари крака си с плоската страна на един старомоден тренировъчен меч. Острието му бе дървено и въпреки това издаде плющящ звук.
— Имам предвид, че тук имаме всичко. Мечове и магии.
— Не, ти ги имаш. Аз не съм маг боец.
Бях се съгласила, че трябва да вляза в по-добра форма и да се науча как да прострелвам това, в което се целих, но не бях се съгласявала да ставам магьоснически чирак.
— Не. Не си. Ето защо почти не умря вчера.
— Хм, не. Аз почти умрях, защото баща ти реши, че не му харесва да говоря със Салех. Нещо, което някой път трябва да обсъдим.
— Знаех си, че си се досетила нещо.
— Да, но не това е важното.
— Какво ти каза? — попита ме Приткин, карайки ме да усетя странно и доста стряскащо дежавю.
Аз просто стоях и го гледах, докато той не изпсува и не се завъртя, повдигайки края на тениската си. Светлите цветове на татуировката леко ме успокоиха, въпреки че смятах, че тя може да бъде фалшифицирана. — Може би, имаме нужда от парола — казах несигурно.
Приткин промърмори нещо, което предпочетох да игнорирам и напъха меча в ръката ми. Аз веднага го изпуснах, защото освен че беше дървен, той тежеше наполовина, колкото мен. Той удари пода с глух звук.
— Не може да си сериозен.
— Това е най-малкият, който имам. Ще ти намерим нещо по-подходящо по-късно. А и ти избегна въпроса.
— Не, не съм. Салех не каза много. Той беше прекалено обсебен от факта, че баща ти го беше убил.
Чудех се колко още пъти ще трябваше да изтъквам семейната им връзка преди Приткин да започне да говори. Не че това при нормални обстоятелства щеше да е моя работа, но почти да изсмучеш живота от мен, едва ли беше особено нормално. Не че беше нещо ново за мен, но все пак бе ненормално.
— Има някои същества, които не могат да бъдат убити — каза Приткин, като ме игнорира, както обикновено. — Ти срещна едно такова вчера. Инстинктите ти бяха добри, но да хвърляш разтвори по този тип същества, обикновено нямаше да постигне нищо, освен да го раздразни.
— Той изглеждаше малко повече от раздразнен.
— Защото по някакъв начин ти успя да го засегнеш с около две дузини заклинания, половината от които са корозивни за демонския вид. Съмнявам се, че някой друг би успял да направи нещо подобно. — Той ме погледна. — Искам да знам как го направи.
— Спрях времето. Случайно — казах, когато той повдигна вежда. — Агнес веднъж ми показа, че това е възможно, но тя нямаше време да ме научи как да го правя.
— Можеш ли отново да го направиш?
Поклатих глава.
— Съмнявам се. Не и без да знам какво направих първия път.
И не и без да прекарам цял ден след това, за да възстановявам силите си.
— Значи тогава си късметлийка — каза Приткин намръщено. — Следващият път може и да не си.
— Какво искаш да направя? Да откача?
— Не, искам да се научиш какво можеш да правиш, за да го прогониш или който и да е било друг демон, който се интересува от теб!
— И защо те правят това? — попитах, като почнах да се чудя, дали все пак идеята с откачането не е добра.
— Защо го правят всички? Ти си като магнит за проблеми. Намръщих се.
— Дори не се и опитвай. Много добре знаеш, че това не е обичайният ми лош късмет. Този демон беше баща ти и ти дори не ме предупреди за това! — Предупреждавам те сега! Обезглавяването няма да го убие, но то ще го принуди да се върне обратно в демонската реалност за кратко време, вероятно няколко дни. Всичко, което може да увреди катастрофално тялото, също би имало ефект, но трябва да се има предвид, че неговите щитове могат да спрат повечето атаки, включително и куршумите. И за разлика от повечето демони, той не се влияе от директната слънчева светлина. Той трябва да свали защитата си, за да се храни, което ти дава възможност…
Ритнах меча си срещу стената.
— Приткин!
— Трябва да обърнеш внимание на това! Не мога да бъда навсякъде, а дори и да съм там… — той си пое въздух, сякаш самата мисъл за това му доставяше болка. — Има някои неща, от които не мога да те предпазя.