Облегнах се на огледалото, като едва дишах. Бих злорадствала, тъй като никога нямаше да имам тази възможност отново, но не ми стигаше въздуха.
— Спечелих. Така че говори.
— Какво искаш да чуеш? — попита той, сядайки до мен.
Тонът му беше спокоен — копелето дори не се беше задъхал — но той придърпа меча толкова тежко, че одраска пода.
— Че това създание е изнасилило майка ми, при положение че е знаело, че тя може да умре при раждането подобно на стотици други жени, които е насилвал? Че единствено малкото количество кръв на фея, която е притежавала, й е дало силата да оцелее, докато се роди тяхното дете? Че аз съществувам единствено благодарение на неговото извратено любопитство да провери дали е възможно нещо подобно?
Премигнах. Бях си направила наум един списък, за да го накарам да ми каже нещо и всичко това сега вече нямаше значение. Единственото нещо, което не очаквах, бе да започне да говори просто така, без смущение, без нервност. И в това се състоеше проблемът с всеки един разговор между мен и Приткин, който някога съм водила.
Бях свикнала с начина, по който вампирите разговаряха, по един сложен, подмолен начин, с мрежа от лъжи и полуистини, с много по-спокоен тон в сравнение с обикновен разговор. Познавах този танц, тези стъпки. Но с Приткин нямаше сложни дискусии, скрити заплахи или дискретно пазарене, само откровено излагане на фактите, което ме объркваше. Продължих да търся скрито значение, при положение че такова липсваше. Или поне се надявах да е така.
— Започвам да разбирам защо мразиш демони — казах накрая.
— Мразя демони, защото те съществуват само и единствено, за да тормозят човечеството! Те нямат никакви положителни качества — в най-добрия случай са като вредители, а в най-лошия като бедствие — всички трябва да бъдат преследвани и унищожени, един по един!
— Искаш да кажеш, че в цялата раса няма нито един добър…
— Не.
Знаех какво е да израснеш в свят, в който непрекъснато усещаш липсата на нещо важно в живота, в който нямаш никаква причина да скърбиш за хора, които никога не си познавал, но въпреки това да усещаш отсъствието им като една непрекъсната болка. Приткин със сигурност имаше причина да мрази Розиер и може би, демоните като цяло, но си мислех, че геноцидът е малко прекален.
— И ти си срещал всеки един от тях? — попитах аз, като се опитвах да не потреперя от този горящ, зелен поглед.
— Ти си израснала с вампири — каза Приткин яростно. — Можеш ли да предположиш къде съм прекарал моето детство?
След малко се сетих, че Казанова беше казал нещо подобно на това, че Приткин е бил изхвърлен от Ада. Бях си помислила, че преувеличава. Или не, помислих си, когато Приткин скочи и започна да обикаля наоколо, а лицето му бе по-зачервено, отколкото след края на нашето упражнение. — Ти си израснала с тези същества, а сега ги защитаваш! Никога няма да разбера това как един човек може да мине на страната на същества, които се хранят с него!
— Ти отново бъркаш демоните с вампири!
Той винаги бе имал този проблем и съжителството му с Казанова, единственият вампир, обсебен от инкубус, никак не помагаше. — Така ли?
От тялото му се излъчваше напрежение, а устата му се превърна в обичайната линия.
— Те са егоцентрични, аморални хищници, които се хранят с всеки, който е достатъчно глупав, че да им даде шанс. Съжалявам, но не виждам особено голяма разлика!
Сега започнах да разбирам защо Приткин никога не е бил особено голям фен на вампирите. Начинът, по който се хранеха те и инкубусите, не беше особено комфортен. Вампирите вземаха кръв, докато инкубусите се хранеха директно с жизнената сила, до която достигаха посредством емоциите. Но разликата явно не беше толкова видна за някой с неговото минало.
— Не е толкова просто.
Аз скочих на крака, опитвайки се да не се разтреперя от болката, която се разпростря по гръбнака ми. Прекалено бързото завъртане, както и обръщането на главата ми първо наляво, после надясно определено не ми помогна особено, напротив.
— Някои вампири като Тони са чудовища — съгласих се аз — но аз съм почти убедена, че той е бил такъв и преди превръщането му. Няма такова нещо като типичен вампир, много повече от това те са типични хора.