Той се приближи, болка и гняв бяха изразени върху лицето му.
— Съществува такова нещо като типичен демон! Розиер не е по-различен от твоите приятели долу или от който и да е друг. С изключение на силата, която притежава и болката, която може да причини.
— Моят баща може и да не е бил чудовище, но е работил за такова — напомних му тихо. Приткин не беше единственият, който трябваше да се изправи пред някои неприятни истини за произхода си. — Аз трябваше да се примиря с това, да приема, че само защото бе отказал да ме предаде на Тони, това не означава, че не е правил други неща…
— Твоят баща е бил човек — просъска Приткин, избухването на гнева му ме удари като шамар и аз направих крачка назад.
— Какъвто си и ти!
Той се засмя кратко и без хумор и аз осъзнах, че никога не го бях чувала да се смее истински. Понякога можеше да се усмихва криво, но дори и тогава повече участие взимаха мускулите около очите му. Исках да го видя да се смее истински, поне веднъж. Но някак си знаех, че днес няма да е този ден. Той се премести внезапно и ние се озовахме плътно прилепени един до друг, но този път нямах намерение да се предам.
— Така ли? Никога ли не си се чудила защо твоето проклятие реагира толкова силно спрямо мен, както спрямо никой друг, че ме възприема като много по-голяма заплаха?
— Не изглежда това да се случва напоследък.
Отоците по ръцете ми бяха доказателство за това.
— Защото той е бил тук! Той искаше да ми даде урок, да ми демонстрира, че не съм нещо повече от него!
— Почакай — Розиер може да блокира проклятието?
— Той е демонски господар. Човешката магия няма влияние върху подобни създания.
— Може ли да го премахне?
Приткин сграбчи ръката ми, пръстите му се заровиха в плътта ми и оставиха бледи, безкръвни отпечатъци.
— Няма да търсиш това същество!
— Обикновено не се мотая наоколо да търся хора, които искат да умра! — Достатъчно от тях ме намираха и сами. — Но ако това, което той направи, може да се направи отново, може би от някой друг инкубус…
— Не. Никой друг не е толкова силен. — Внезапно думите му отново бяха спокойни, но очите му се плъзнаха встрани от моите.
— Приткин, ако има някакъв шанс да направиш нещо относно проклятието, трябва да знам. — Преди да се върнех в МАГИЯ и да направя нещо много, много глупаво.
— Какво си мислиш, че бих могъл да направя?
— Знам, че си търсил разрешение на проблема в човешката магия, при това упорито. Но ти мразиш демоните толкова много, че не съм сигурна, че би приел… друга алтернатива.
— Няма алтернатива — каза той равно. — Дори и Розиер не може да разруши проклятието, а и той няма нужда да го прави. Неговата сила може да го преодолее достатъчно дълго време, за да се нахрани, достатъчно дълго, за да изсмуче живота ти и силата ти на Пития — страхотно ястие в действителност.
— Това ли иска? Силата на моята позиция?
Приткин не отговори; съмнявам се, че дори ме чу. Той хвана кичур от косата ми и го дръпна силно.
— Виждаш ли колко силно е това нещо, колко е жилаво? Виждала ли си някой как изглежда след пресушаване от инкубус? Косата е чуплива като слама, кожата е тънка и остаряла, младостта я няма, всичко… — Той внезапно се отдръпна. — Имам дълъг списък с причини, за да мразя това същество — каза той след минута, а от думите му се изливаше злъч — но на първо място е провалът му да ме предупреди за моята природа, да отдели поне една минута, за да ми помогне да не се превърна в това, което е той.
— Ти не си демон, Приткин!
— Кажи това на жертвите ми.
— Не разбирам.
Той се обърна, за да застане с лице срещу мен и аз потреперих от изражението му.
— Тогава нека да ти обясня. Когато се върнах от моето пребиваване в Ада, реших, че трябва да водя един нормален живот. Срещнах момиче. След време се оженихме. И по време на нашата брачна нощ аз пресуших живота й по същия начин, по който това нещо почти успя да направи с теб.
Премигнах. Помислих си, че вероятно вече знам кое е било момичето от снимката и защо Приткин я бе запазил. Трябваше да се досетя: не е било от сантименталност; той я пазеше, за да се самонаказва. Може би трябваше да му напомня, че не е била негова вината, че е нямало от кого да разбере какви са способностите му и че никой не го е предупредил за опасността. Можех да му кажа, че ако аз бях на нейно място, нямаше да искам да се измъчва след смъртта ми повече от век. Но аз знаех какъв отговор ще получа. Погледът, който ми хвърли, можеше да разтопи и стъкло.