— Това е било инцидент — казах накрая. — Ти не си знаел…
— И аз съм убеден, че това е било голямо успокоение за нея, докато си е поемала последния дъх — каза той, а всяка негова дума беше като бич. Никога не го бях чувала да говори по този начин, толкова хапещо, толкова студено. — Предадена от някой, който трябваше да я защитава, от този, на когото тя вярваше най-много. Накрая тя ме видя какво наистина представлявам и беше ужасена — и така трябваше и да бъде. Както трябва да се страхуваш и ти, ако изобщо имаш някакъв разум.
— Приткин…
Той започна да ме притиска назад, докато гърбът ми се опря в стената и вече нямаше къде да мръдна. Въздухът около него бе толкова изпълнен с напрежение, че дори не можех да го погледна.
— Но те са се хранили от теб, нали? Ти нямаш нищо против чудовищата да се хранят от теб. Ти се убеждаваш, че те са точно като теб, просто болни хора. Искаш ли да знаеш как се чувстват твоите вампири относно теб?
Аз бях израснала около същества, които можеха да ме убият толкова лесно, колкото аз бих размазала буболечка. Знаех как ме възприемат, как възприемаха всички хора. Но само защото можеш да убиеш нещо, това не значи, че ще го направиш. Не и ако това нещо е много по-ценно, ако е живо. Това беше едно тънко въже, по което ходех, много преди да разбера, че съм върху него.
— Вече знам…
Очите му станаха тъмнозелени и безизразни, като в моментите, в които той убиваше хора, които бяха прекалено глупави да избягат, когато са имали този шанс.
— Не мисля, че знаеш. Ти вярваш, че на тях им пука, че могат да обичат, вярваш във всичко, което ти помага да не видиш истината. Но разбери това. За тях ти си просто храна. Нищо друго. И всеки път, когато забравиш това, ти ставаш уязвима. А ако достатъчно често се превръщаш в мишена, те ще те унищожат. Не защото те мразят, а защото такава е природата им. И нищо няма да промени това.
Не се опитах да му кажа отново, че всичко това не бе нищо ново за мен. Защото той не говореше вече за вампирите и двамата го знаехме. И защото той изглеждаше така сякаш бе изгубил двубоя със себе си. Пулсът изпъкваше на врата му, а бузите му бяха горещи, но върху очите му бе паднала сянка.
— Не ми казвай какво съм. Просто се научи как да се защитаваш. От тях или от мен!
Дълго, след като той си тръгна, аз осъзнах, че все още не знам защо Розиер се опитва да ме убие.
Глава осемнадесета
— Какво, не мога да те оставя сама и за пет минути? — просъска Били. Независимо от това колко пъти се бях разменяла с него — не че бяха толкова много — все още имах странно усещане, когато чувах как гласът ми произнася думи, които не бяха мои. Може би щях някога да свикна с това, но се съмнявах.
Погледнах към притъмнелия прозорец и видях това, което очаквах: мургав, мрачен тип в прекалено крещящ костюм, с мазна черна коса и лека обратна захапка. Това не бе най-красивото лице наоколо, но не и такова, което да не привлича внимание. Трябваше да си напомня да благодаря на Алфонс за това, че бе накарал един от неговите хора да се превърне в това. Обсебването объркваше вампирите, главно защото се смяташе, че е невъзможно. Дори нисшестоящите вампири бяха способни с малко усилие да избягват такива нежелани гости, а по-силните такива имаха труднопреодолими щитове, които не позволяваха някой да се засели в тях. Но Марсело бе предпочел да бъде обсебен, вместо да понесе наказанието на своя господар. Така че той се държеше прилично, стоеше тихо и не предприемаше никакви опити да си възвърне контрола. Чудех се колко ли време щеше да продължи това.
Извън лимузината, осветените с неон улици представляваха хаотични петна, блещукащи светлини, цветове и шумове. Били и аз се бяхме измъкнали от града и се бяхме насочили към Сената. Измъкнах се, без да кажа на Приткин, главно защото той и Консула се бяха сблъскали още на първата си среща, а аз нямах нужда да правя лошо впечатление. Другата причина бе, че веднага, след като отвлечах Мирча, щях да тръгна да търся Кодекса и да приключа веднъж завинаги с това. А и все още не бях убедена, че Приткин е заинтересуван от факта да спаси живота на вампир — особено сега.
Все още се чувствах странно от това, че той не беше някъде около мен: усещането бе подобно на празен кобур, в който трябваше да има пистолет. Не бях осъзнала досега колко много бях започнала да разчитам на неговата забележителна лудост.