Имах толкова много неща, за които да се тревожа и по-малко помощ, отколкото очаквах. Ето защо нямах нужда от оплакванията на Били.
— Ти беше навън през почти целия ден — изтъкнах аз.
— Хм, прости ми за това, че изтощих себе си, докато ти спасявах живота! — просъска той. — Без да споменавам факта, че ти трябваше да спиш! А не да обикаляш наоколо с някакви гангстери и да планираш да нападнеш Сената!
— Няма да нападаме Сената — казах му търпеливо, може би за шести път. — Влизаме вътре, взимаме Мирча и излизаме. Не е голяма работа. — Имах нужда да вярвам в това.
— Точно така. Ето защо ти бе прекалено уплашена, за да останеш в собственото си тяло. — Били млъкна, нервничейки.
— Какво?
— Този костюм ми е тесен в гърдите. И не, не мога да повярвам, че казах това.
— Не прави това. — Бутнах ръцете му далече от някои части на моята анатомия, които нямаше нужда да опознава по-добре. — Трябва да изглеждаш изпълнен с достойнство.
— В тези обувки? Ще бъда щастлив, ако не си счупя врата.
— Жените правят това през цялото време. Става въпрос само за една нощ. Стига си циврил.
— Да цивря? Наистина ли искаш да отидеш там, Кас? Защото можем да го направим.
— Ще го взема обратно — каза ми Сал.
Тя и останалите от момчетата на Алфонс бяха гледали размяната с лек интерес — което, тъй като те бяха вампири, означаваше, че са доста впечатлени. Нейният приятел и Казанова бяха в друга лимузина, главно за да демонстрират фамилната солидарност пред някой, който би могъл да е чул за боя.
— Ако това обличаш всеки ден, то си заслужава да цивриш.
— Не цивря — просъсках аз.
— Благодаря ти за намесата, Бони. Винаги готова да се намеси в чужд разговор, като в доброто старо време — добави Били.
Веднага, след като ги срещна, Били започна да нарича Сал и Алфонс „Бони и Клайд“ и явно нищо не можеше да го спре. И тъй като за в момента бе в моето тяло, наистина исках да си затвори устата и тогава, може би, Сал щеше да спре да си играе с пистолета.
Били продължи да бърника из анатомията ми, но единственото, което постигна, е да повдигне едната гърда по-високо от другата. Той ги посочи тъжно и каза:
— Знаеш ли, смъртта е много по-странна, отколкото си мислех.
Погледнах навън през прозореца към залеза, който оцветяваше пустинята в тъмночервено. Току-що бяхме напуснали Вегас, но все още не се бяхме приближили до МАГИЯ. Но аз можех да усетя как присъствието на Мирча нараства с всяка миля, сякаш ме привличаше магнит.
— Животът може да е също толкова странен — казах аз.
Покрайнините на МАГИЯ се състояха от група хоросанови невзрачни сгради по средата на море от безинтересни каньони. Нямаше нищо отличително от всяко друго ранчо, с изключение на изолацията и фактът, че нямаше никакви коне или туристи. Но изгледът на мястото бе най-малката му защита. Зона 51 бе по-малко охранявана; но там имаше и много по-малко неща за криене.
Ние пристигнахме точно, когато мястото се събуждаше за живот. Не че това бе видимо от екстериора, тъй като отвън живееха главно хора, но благодарение на сетивата на Марсело, аз можех да усетя активността под земята. Усещаха се лекото жужене на магическите щитове, ярките източници на енергия, които означаваха вампири, тотално различните магически подписи, които означаваха магове и други, по-малко познати усещания, които можеха да бъдат превръщачи или случайно попаднали феи. Всички тези усещания ме караха да се чувствам така, сякаш всеки момент щеше да има земетресение: прекалено много активност в прекалено малко пространство, просто чакаща да избухне. Опитах се да не мисля колко точно можеше да се окаже това сравнение.
Последвах другите, като си напомних, че не трябва да се впускам стремглаво през вратата. Ниските тавани побираха височината ми, но въпреки това ги усещах прекалено близко и прекалено тежки. Били, който носеше моята кожа, бе съпроводен от Сал и Алфонс в преддверието на главната зала на Сената, за да изчакат благоволението на Консула. Имайки предвид колко много ме харесваше, предположих, че те ще поостанат там повечко време. Останалите членове на фамилията бяха въведени директно в покоите на лорд Мирча, където трябваше да стоят, докато важните персони си вършеха бизнеса.
Вампирите ме бяха затворили в стаи нагоре по стълбите, заедно с други хора, единственият път, когато бях приела тяхното гостоприемство. Оглеждайки се наоколо, разбирах защо. Апартаментът на Мирча бе прекалено внушителен и наподобяваше подземен Ренесансов палат, с инкрустирани с мрамор подове, богати тапицерии и кристални полилеи, които се отразяваха в множеството огледала. Три различни коридора започваха от фоайето, а един иконом ни заведе в библиотеката, където бяха приготвени различни ободрителни храни и напитки. Простата стая, в която бях затворена преди, бе много по-уютна и много по-подхождаща на Мирча в сравнение с тази кичозна посредственост.