След като няколко минути наблюдавах борбата на вероятни кръвни донори, аз започнах да си проправям път през тълпата. Почти бях стигнала до залата, когато замръзнах. По средата на вратата стоеше вампир с големи кафяви очи, разбъркани кафяви къдрици и радостно лице с козя брадичка. Очарователен, ако можехте да игнорирате, че това беше студенокръвен убиец.
Можех да усетя цялата тревога на Марсело при вида на главния шпионин на Консула. Наистина не можех да го виня — аз не бях по-щастлива. Не знаех защо Марлоу си губеше времето да посещава простосмъртните, при положение че всеки момент щеше да почне толкова важна среща, но вероятно това не бе добър знак. Той обикновено се появяваше там, където щеше да има битка, но той нямаше как да знае, че нещо интересно ще се случи тук.
— Не си ли гладен? — попита ме той развеселено.
— Ядох, преди да тръгнем — казах, с ниския тембър на Марсело. Наистина се радвах, че взетото от мен назаем сърце няма нужда да бие, защото то внезапно се оказа в гърлото ми.
— Мислех си, че трябва да засвидетелствам уважението си към господаря.
— Лорд Мирча е неразположен.
— Тогава ще бъда кратък.
Казанова се присъедини към нас, една учтива фигура, облечена в синьо и бяло, със светла вратовръзка. Той изглеждаше така, сякаш бе дошъл на луксозно парти на някоя частна яхта и в сравнение с него тъмното облекло на Марлоу от елизабетинската епоха изглеждаше така, сякаш бе сценичен костюм в някоя посредствена пиеса.
— Аз също искам да го видя — каза той — за да му благодаря за моята нова длъжност.
— Бях останал с убеждението, че това е временно положение.
Казанова се усмихна леко.
— Ето защо искам да го видя.
Няколко други вампири направиха няколко нерешителни крачки към нас, сякаш мислеха да се присъединят към партито. Повечето от тях не бяха имали често шанса да видят Мирча и тъй като Тони беше в немилост, явно възнамеряваха да се подмажат малко на новия си господар. И да прехвърлят цялата вина върху дебелия мъж преди големият бос да се усети за какво става въпрос, добави Марсело в главата ми.
Спри с това, помислих си в отговор.
— Колко смело от твоя страна — каза Марлоу сърдечно. — Той не е в особено добро настроение през последните дни. Повечето хора предпочитат да запазят… хм… нещо като по-безопасна дистанция.
Новодошлите толкова бързо изчезнаха, че почти не видях как си тръгват.
— Значи само вие двамата, нали? — Тонът му все още беше доста приятелски. Усетих как навсякъде по взетото ми назаем тяло започна да се стича студена пот.
— Ние ще предадем поздравленията на всички останали — каза Казанова спокойно.
Марлоу ме погледна. Не казах нищо, но не си и тръгнах. Той сви рамене.
— Щом настоявате.
Ние го последвахме надолу по дълъг коридор до огромна спалня. По дупката от юмрук във вратата можех да кажа, че тя е на Мирча. Явно нещата не се бяха подобрили от последното ми посещение.
За разлика от приглушените тонове, които преобладаваха в обществените стаи, спалнята бе залята от цветове, нещо, което бях пропуснала да забележа при предишното си посещение, защото светлините бяха загасени. Те все още бяха такива, но зрението на Марсело бе много по-добро от моето и лесно различи ярките тюркоазени, червени и зелени цветове на традиционното римско изкуство в нишите и върху големия издялан гардероб. Различните нюанси би трябвало да изглеждат крещящо и кичозно в сравнение с непретенциозния кафяв и кремав декор, но не беше така.
Освен цветовете първото нещо, което забелязах, бе леглото. Счупената подпора все още бе наклонена наляво, а завивките — разбъркани, но там нямаше никой. Един бърз поглед ми показа, че Мирча не се крие и в никой от тъмните ъгли. Но там имаше някой друг.
— Тами!
Думите излязоха от устата ми, преди да мога да се спра. Тами се огледа объркано, Казанова ми хвърли поглед, значещ „Никъде не мога да те заведа“, а Марлоу се ухили.
— Благодаря ти. Чудех се как да разбера кой кой е — каза ми той любезно. Аз бях прекалено заета да оглеждам Тами, за да му обърна внимание. Тя изглеждаше по-стара, отколкото си я спомнях, много повече, отколкото биха я състарили изминалите седем години, и прекалено слаба. Още по-зле бяха дрехите й — намачкан жълто-кафяв костюм с разкъсан чорапогащник — което ми подсказа, че нещо не е наред, дори и да не бях видяла изражението й, което говореше, че е на предела на силите си. Тами винаги се бе гордяла с външния си вид, никога не бе била блестяща, но винаги бе спретната и чиста. Фактът, че тя все още носеше дрехите, с които я бяха заловили, наистина ме притесняваше. Но поне бе жива. Казанова се промъкна по-близо до мен, явно искайки да бъде в позиция, в която да можех да ни пренеса. Това беше планът, ако нещо се обърка. Жалко, че сега нямаше да проработи.