— Не се притеснявай — казах му аз, за да спре да ме ръчка с лакът в ребрата. — Тя е нула.
— Какво? — Казанова се намръщи на Тами, а тя му се намръщи в отговор, като объркването по лицето й започна да се заменя със страх.
— Всичко е наред — казах й бързо, като се надявах, че не я лъжа. Това не я успокои много, тъй като най-вероятно не знаеше кой й го казва.
— По коя точно дефиниция „всичко е ок“? — попита Казанова.
Погледнах го криво, но той имаше право. Тъй като силите ми следваха духа ми, а не тялото ми, беше изглеждало достатъчно просто да се промъкна дегизирана при Мирча и да го пренеса. Дори и Сенатът да се бяха снабдили с нулева бомба, за да предотвратят това, тя нямаше да бъде използвана от Марсело. Трябваше да се досетя: нищо не беше просто, когато бе замесен и Сенатът.
— Това беше добър план — каза Марлоу, сякаш бе прочел мислите ми. Той се опита да прояви съчувствие, но хиленето му го издаваше.
— С изключение на частта, че беше пълен провал? — попита Казанова.
— Как се докопа до Тами? — попитах Марлоу.
— Чухме, че маговете държат нула в техните килии и ги помолихме да ни я заемат за малко — отговори ми той с готовност. — Помислихме си, че това ще е по-евтино, вместо да използваме бомба всеки път, когато ни посещаваш.
И по дяволите, аз трябваше да предвидя това. Да поставиш нула до леглото на Мирча, бе перфектното решение. За разлика от бомбата, Тами бе „включена“ през цялото време. А фактът, че силата на нулата бе ефективна само в много ограничено пространство, нямаше никакво значение, ако тя седеше до него. Тя бе толкова сигурна, както и някоя от килиите на Кръга, а присъствието й подсигуряваше, че ще бъда задържана, докато не се появят вампирите, за да ме хванат.
Точно, както ставаше сега.
— Не знаех, докато не започнахме да си говорим, че вие двамата искате да бъдете представени на Мирча — добави Марлоу.
Казах една от лошите думи на Приткин. Нямаше защо да се чудя, че Марлоу изглеждаше толкова дяволски щастлив. Кръгът му беше предоставил огромно оръжие срещу мен, без дори да го съзнава. Реших, че можем да прескочим частта, в която се заплашвахме и шикалкавехме, и да пристъпим към очевидното заключение.
— Ако тя е взета назаем, Кръгът ще си я поиска отново — изтъкнах аз.
Марлоу изглеждаше още по-доволен, ако това изобщо беше възможно. Това проклето хилене съвсем скоро щеше да изкриви лицето му.
— Ще измислим нещо — увери ме той. — Нали?
Въздъхнах. Беше добра идея да облека Били подходящо за случая, защото в края на краищата явно щяхме да се срещнем с Консула.
— Да. Нека да приключваме с това.
Тами замръзна като статуя в момента, в който влязохме в залата на Сената, и просто се втренчи. Имаше много какво да се види, от огромните червени пясъчни пещери, полилеите с ножовидни краища до разноцветните банери, които висяха зад покритите с орнаменти кресла, разположени около огромната махагонова маса. Но аз нямаше нужда да се чудя какво я бе накарала да зяпне така. Беше изключително трудно да се концентрираш върху нещо друго, когато Консулът беше в стаята. Първото, което си помислих, бе, че разлика от друг път, този път тя бе решила да облече нещо, което не бе все още живо. Но точно в този момент златната и черна змийска кожа върху кафтана й започна да мърда вълнообразно, разкривайки блестящи люспи, които се движеха нагоре — надолу по тялото й. А иззад главата й се показа една огромна змийска глава подобна на гугла, с блестящи черни очи, които ме наблюдаваха злобно. Аз осъзнах, че тя бе облечена с нещо, което изглеждаше като дядото на всички кобри и някак си го беше запазила живо. Явно това беше още един каприз на Августин.