— Гус’жо, може да се сгъне хартиена карта, но не може да се сгъне земята. Или поне не бива да се опитва. По добре не се захващай с това.
— Не, господине — казва ми тя. — Няма начин да не се захвана с това. Това нещо в моя живот сега е тук и е мое.
Три седмици по-късно, това значи две седмици преди да изчезне, тя ми се обади от Бангор. Каза ми: „Уърт замина за Ню Йорк и аз идвам. Не мога да си намеря ключа, Хомър. Моля те да отключиш къщата, за да мога да вляза.“ Е, тя се обади в осем часа, точно бе започнало да се стъмнява. Аз хапнах един сандвич с бира преди да тръгна, значи около двадесет минути. После се качих на колата и отидох до тях. Като цяло, не съм се бавил повече от четиридесет и пет минути. Когато стигнах до къщата на Тод, забелязах, че в килера свети лампа, а не бях я оставял светната. Докато я гледах, за малко да се блъсна в нейната дяволска кола. Беше паркирана леко под наклон, както би паркирал някой пиян, и беше изпоцапана с кал чак до прозорците, а по нея освен калта имаше залепнало нещо като водорасли… само че, когато го осветих с фенерчето си, то сякаш се движеше. Паркирах зад нея и слязох от микробусчето си. Онова нещо не бе водорасли, но беше някакво растение и се движеше… някак мудно и бавно, сякаш умираше. Докоснах парче от него и то се опита да се увие около ръката ми. На допир бе гадно и отблъскващо. Дръпнах си ръката и я избърсах в панталоните. Заобиколих колата и минах отпред. Имаше вид на кола, преминала през деветдесет мили кал и гориста местност. Имаше уморен вид. Наистина. По предното стъкло имаше полепнали буболечки… само дето не приличаха на буболечките, които бях виждал до тогава. Имаше една нощна пеперуда, голяма колкото врабче, крилата й продължаваха да помръдват, безсилна, умираща. Имаше и комари, но те имаха истински очи и човек можеше да ги види — и, изглежда, я те ме виждаха. Чувах онези растения да стържат по колата, умиращи се опитваха да се заловят за нещо. Единственото нещо, за което си мислех в момента беше: Къде, по дяволите е ходила? И как е успяла да стигне до тук за три-четвърти часа? Тогава видях още нещо. Имаше някакво животно полуразмазано на решетката на радиатора, точно под знака на Мерцедес — оня дето прилича на нещо като звезда, оградена в кръг. Обикновено повечето животни, които се убиват по пътя, минават точно под колата, защото се свиват в момента на удара, с надеждата че колата просто ще мине над тях и ще останат невредими. От време на време някое от тях подскача не встрани, а направо към проклетата кола, да ухапе гадното нещо, което иска да го убие — знам, че може да се случи и такова нещо. Може би това животно бе направило така. Изглеждаше достатъчно зло, за да може да скочи и на танк. Приличаше на някаква кръстоска между невестулка и мармот, но по това тяло имаше и разни други елементи, тъй че хич не ми се поглеждаше към него. Човек го заболяваха очите, не, заболяваше го мозъкът. Козината му бе сплъстена от кръв и от възглавничките на краката му се подаваха нокти, като на котка, само че по-дълги. Имаше големи жълтеникави очи, само, че сега те бяха със стъклен блясък. Когато бях дете, имах порцеланово топче за игра, което изглеждаше точно така. А зъбите… Дълги, тънки, игловидни зъби, които приличаха по-скоро на губерки, стърчаха от устата му. Някои от тях бяха забити в металната решетка. Затова то продължаваше да виси там. Беше се закачило за зъбите си. Още като го видях, разбрах, че главата му е пълна с отрова, като на гърмяща змия и е скочило към колата, в момента, в който е усетило, че тя ще го удари, за да я ухапе и така да я убие. И нищо нямаше да ме накара да го махна от там, защото ръцете ми бяха целите нарязани от сено и това нещо щеше да ме убие, само ако се докоснех до него и отровата проникнеше в раничките ми.
Отидох до вратата на шофьора и я отворих. Лампата вътре светна и аз погледнах специалния километраж, който тя включваше при пътувания… и там видях цифрата 31,6.
Погледах го известно време и после отидох до задния вход. Тя бе скъсала мрежата и счупила стъклото до ключалката, така че да си провре ръката и да си отвори. Имаше бележка, на която пишеше: „Скъпи Хомър, пристигнах по-рано, отколкото очаквах. Намерих пряк път, страхотен е! Ти още не беше дошъл, така че се вмъкнах в къщата като крадец. Уърт си идва вдругиден. Можеш ли да оправиш мрежата и стъклото дотогава? Надявам се да можеш. Такива работи му развалят настроението. Ако не дойда да ти се обадя, значи съм заспала. Пътуването беше много уморително, но стигнах за нула време! Офелия“.
— Уморително! — Погледнах пак към противното нещо, което висеше от решетката на колата и си помислих, да сигурно, сигурно е било уморително. За бога, сигурно.