Той пак спря и изпука нервните си пръсти.
— След това я видях само още веднъж. Беше около седмица по-късно. Уърт беше там, но плуваше в езерото, напред-назад, напред-назад, сякаш режеше дърва или подписваше документи. Предполагам, че повече приличаше на подписване на документи.
„Гус’ожо, — викам й аз — не ми е работа, но мисля, че трябва да се откажете от това. Онази нощ, когато се върнахте и счупихте стъклото за да влезете, видях нещо да виси отпред на колата Ви…“
„О, мармота! Оправих я тази работа“ — вика ми тя.
„Боже, господи! — викам аз. — Надявам се, че сте я оправили!“
„Сложих си работните ръкавици на Уърт — казва тя. — Не беше нищо особено, Хомър, а само един мармот, който скочи към колата, с отровните си зъби.“
„Но, гус’ожо, — викам й аз. — Там, където има мармоти, има и мечки. И ако така изглеждат мармотите по Вашия пряк път, какво ли ще стане, ако се появи някоя мечка?“
Тя ме погледна и видях у нея, онази друга жена — Диана. Тя каза: „Ако нещата са по-различни по моите пътища, Хомър, може и аз да съм различна. Виж това.“
Косата й бе хваната с шнола отзад, приличаше на пеперуда. Тя я разпусна. Беше такава коса, която кара мъжа да се замисли как ли би изглеждала разпръсната на възглавница. Та каза: „Беше започнала да побелява, Хомър. Ти виждаш ли бели косми?“ И я разпръсна с пръсти така, че слънцето да блесне върху нея.
„Не“ — викам й.
Тя ме поглежда, очите й светят, и ми казва: „Жена ти е добра, Хомър Бъкланд, но тя ме видя в магазина и в пощата и разменихме една-две думи и аз я забелязах как гледа косата ми, с някакво доволство, което само жените могат да изпитат. Знам какво казва тя и какво разправя на приятелките си…, че Офелия Тод е започнала да си боядисва косата. Но аз не съм. Не веднъж съм губила пътя, докато съм търсила преки пътища… губила съм си пътя и съм си изгубила белите коси.“ И тя се засмя, не като колежанка, а като ученичка. Възхищавах й се и жадувах красотата й, но виждах и онази другата красота на лицето й и в този момент… и пак изпитах страх. Плашех се за нея, така както се плашех от нея.
„Гу’сожо, — викам й аз — рискувате да изгубите повече от белите си коси.“
„Не — казва ми тя. — Разбери, там аз съм различна… Там съм изцяло себе си. Когато пътувам по оня път, в малката ми кола, аз повече не съм Офелия Тод, жената на Уърт Тод, която така и не можа да износи едно дете, нито пък жената, която се опита да пише поезия, но не успя, нито пък жената, която е във всички комисии и си води записки на заседанията, или нещо друго, или някой друг. Когато пътувам по оня път, аз съм себе си в дълбоката си същност, и се чувствам като…“
„Диана,“ — казах аз.
Тя ме погледна някак странно и малко изненадано и после се засмя: „О, предполагам като някоя богиня — каза тя. — Тя пасва по-добре от останалите, защото аз съм нощна птица — обичам да седя, докато си довърша книгата или докато по телевизията изсвирят химна, и защото съм много бледа, като луната — Уърт все казва, че ми е нужен някакъв сироп или кръвна картина или нещо такова. Но дълбоко в сърцето си всяка жена иска да е богиня, мисля си, че мъжете усещат далечно ехо от това и издигат жените на пиедестали (една жена, която би си напикала краката, ако не клекне! странно като си помисли човек) — но това, което мъжът усеща, не е това, което жената иска. Жената иска да е наясно. Това е всичко. Ако иска да стане, ако иска да върви…“ Тя обърна очи към колата, която се намираше на алеята и очите й се свиха. После се усмихна: „Или да шофира, Хомър. Мъжете не виждат това. Те мислят, че богините искат да се излежават на някой склон в подножието на Олимп и да ядат плодове, но в това няма нищо божествено. Жените искат това, което искат и мъжете — искат да шофират.“
„Внимавайте къде шофирате, гус’жа, това е всичко“ — казвам аз, а тя се смее и ме целува в средата на челото.
Тя казва: „Ще внимавам, Хомър“ — но това нищо не значеше, защото тя го каза като човек, който казва на жена си, на приятелката си, че ще внимава, когато знае, че няма да може.
Върнах се при микробусчето си и й махнах веднъж, а седмица след това Уърт се обади, че е изчезнала. Заедно с дяволската кола. Тод изчака седем години и тогава я обяви официално за умряла, и изчака за всеки случай още една година и тогава се ожени за втората гус’жа Тод, онази дето току-що премина край нас. А аз не вярвам ти да повярваш и на една дума от това, което ти казах.
По небето премина един голям плосък облак и разкри призрачната луна — в първата си половина и бледа като мляко. И нещо в сърцето ми подскочи, когато я видях, наполовина от страх и наполовина от любов.
— Въпреки всичко, вярвам — казах аз. — На всяка дума. Дори и да не е истина, Хомър, трябва да е истина.