— Искаш да кажеш, че мъжът й не е имал нищо против тя да кръстосва по всички дяволски пътища оттук до Бангор, само и само да провери дали някой не е с един километър по-кратък?
— Той пет пари не даваше — каза Хомър късо, изправи се и влезе в магазина. Гледай сега, Оуенс, казах си аз, хем знаеш, че не обича да му задават въпроси, когато разказва, ама хич не се спря и секна една история, която се очертаваше като доста обещаваща.
Седях си с обърнато към слънцето лице и след десетина минути той излезе със сварено яйце и седна. Изяде си яйцето, а аз гледах нищо да не казвам и водата на езерото Касъл Лейк блестеше като нещо синьо, за което обикновено пишат в историите за съкровища. Щом Хомър си довърши яйцето и пийна водица, той продължи да разказва. Изненадах се, обаче нищо не казах. Нямаше да е много разумно.
— Имаха няколко коли — каза той. — Кадилакът, неговият микробус и нейният дявол — Мерцедеса. Една-две зими той оставяше микробуса, ’щото искаха да дойдат да покарат ски. Обикновено, когато свършеше лятото, той си откарваше Кадилака, а тя вземаше дявола.
Кимнах, но нищо не казах. Честно казано, страхувах се да рискувам с още една забележка. После си помислих, че и много забележки нямаше да накарат Хомър да млъкне в този ден. Явно отдавна му се е искало да разкаже историята за прекия път на госпожа Тод.
— Малкият й дявол си имаше специален километраж, който показваше колко километра е било едно пътуване и всеки път, като тръгваше от Касъл Лейк за Бангор, тя го нагласяше на 000-точка-0 и засичаше времето по часовника. Беше си измислила една такава игра и все ме дразнеше. Той спря, явно премисляше.
— Не, не е тъй.
Пак замълча и по челото му се очертаха леки линии, като стъпала на стълбите в библиотеките.
— Тя се правеше, че това е игра, но за нея това бе сериозна работа. Поне толкова сериозна, колкото всяко друго нещо. — Той махна с ръка и ми се стори, че има предвид мъжа й. — Жабката на малкия дявол бе пълна с карти, а имаше някои и отзад, на мястото, където при другите коли има още една седалка. Някои от картите бяха от тези, дето ги продават по бензиностанциите, а някои явно бяха изтръгнати от пътния атлас на Ранд МакНали. Тя имаше карти и от справочника „Пътища из Апалачите“ и разни топографски снимки. И не това, че имаше картите ме накара да мисля, че това не е игра за нея, а линиите, които бе начертала по всички тях, показващи пътища, по които е минавала или се е опитвала да мине.
Много пъти е закъсвала и се налагало някой фермер да я изтегли с трактор и верига.
Веднъж бях там и слагах плочки в банята, а от всяка фуга I течеше цимент — тогава сънувах нощем само квадратчета и фуги и цимент, който сълзи между тях — и тя дойде, застана на вратата и започна да ми говори за това. Обикновено я заяждах по този въпрос, но ми беше и интересно, не само защото брат ми Франклин живееше в Бангор и бях пътувал по повечето от пътищата, за които тя ми говореше. Беше ми интересно, защото човек като мен обикновено се интересува кой е най-краткият път, дори и да не иска винаги да минава по него. Ти така ли си?
— Ахъ — казах аз. Има някаква сила в това да знаеш кой е най-краткия път, дори когато минаваш по най-дългия, защото знаеш, че вкъщи те чака тъща ти. Само птиците бързат да стигнат по права линия, но това е нещо, което хората, дето карат коли с масачузетски номер изглежда не знаят. Но да знаеш как да стигнеш някъде бързо — или дори да знаеш как да стигнеш някъде по път, който човекът до теб не знае… в това има някаква сила.
— Е, тя просто си колекционираше пътища — каза Хомър и се усмихна с широката си, слънчева усмивка. — Тя казва:
— „Почакай малко, почакай малко“, като малко момиченце и я чувам през стената как тършува по бюрото си и идва след малко с едно тефтерче, което явно има от много време. Корицата му е цялата смачкана и някои листи висят от пружината, която ги държи.
— „Пътят, по който минава Уърт — пътят, по който минават повечето хора е шосе № 97 до Микеник Фолс, после шосе № 11 до Луистън и тогава по вътрешнощатската магистрала до Бангор. 156,4 мили.“
Кимнах.
— Ако искаш да избегнеш бариерите — и да спестиш известно разстояние — стигаш до Микеник Фолс, шосе № 11 до Луистън, шосе № 202 до Огъста, тогава по шосе № 9 през Чайна Лейк, Юнити и Хейвън до Бангор. Това са 144,9 мили.
— Така няма да спестите време, госпожо — викам й аз, — не, ако минете през Луистън и Огъста. Въпреки, че признавам, че да се кара по стария път до Бангор е наистина много красиво.
— Ако спестиш достатъчно разстояние, много скоро ще спестиш и време — ми вика тя. — Освен това не съм казала, че винаги минавам по този път, въпреки че често съм минавала. Просто ти изброявам откъде минават хората. Да продължавам ли?