Просто да й се обадя и да й кажа това. О, да. О, аха.
И той пак се засмя с ръце, отпуснати в скута, съвсем естествено, и аз видях в лицето му нещо почти отблъскващо, а той взе чашата минерална вода от парапета и отля малко от нея.
— И ти не си отишъл — казах аз.
— Не тогава.
Той се засмя, но този път по-тихо.
— Трябва да е видяла нещо, изписано на лицето ми, защото тя пак дойде на себе си. Спря да прилича на колежанка и стана пак ’Фелия Тод. Тя погледна тефтера си, сякаш не знаеше какво държи в ръце и го сложи до себе си, почти зад полата си.
Аз й викам: „Много ми се ще да го направя, гус’ожо, ама трябва да свършвам тука и жена ми е сложила печено за вечеря.“
Тя ми казва: „Разбирам те, Хомър — малко се поувлякох. Често ми се случва. Уърт казва, че през цялото време.“ Тогава тя някак си се стегна и вика: „Но предложението си седи, когато кажеш — тръгваме. Можеш даже да дадеш едно рамо да ме избуташ, ако закъсаме. Може да ми спестиш пет долара.“ — И се смее.
„Помня, гус’ожо“ — викам й аз и тя разбра, че говоря сериозно, а не просто от възпитание.
„А преди да продължаваш да си убеден, че и дума не може да става, че разстоянието до Бангор е сто и шестнадесет мили, вземи си една карта и виж колко е разстоянието по права линия.“
Аз завърших плочките и си отидох вкъщи и ядох каквото имаше — нямаше печено и ’Фелия Тод го знаеше, — а когато Меган си легна, си извадих дърводелския метър, химикал и картата на щата и направих това, което ми беше казала… просто не можеше да ми излезе от ума. Начертах права линия и направих нужните изчисления според мащаба. Много се изненадах. Защото, ако човек прелетеше от Касъл Рок до Бангор — ако не трябваше да се съобразява с езера, или гори, или можеше да прекосява реки, без да търси мостове, разстоянието беше само седемдесет и девет мили, ни повече ни по-малко.
Направо подскочих.
— Ако не вярваш, сам го измери — каза Хомър. — Не бях допускал, че Мейн е толкова малък, докато не го видях.
Той отпи малко и после ме погледна.
— Следващата пролет имаше един период, когато Меган беше в Ню Хемпшир, на гости на брат си. Трябваше да сляза до къщата на Тод да сваля капаците на вратите и да сложа мрежестите врати и нейният дяволски Мерцедес беше там. Тя беше сама.
Тя идва до вратата и пита: „Хомър, да сложиш мрежестите врати ли си дошъл?“
А аз веднага й викам: „Не, гус’ожо, идвам да видя дали ще ме закарате до Бангор по прекия път.“
Тогава тя ме погледна без никакво изражение на лицето и аз си помислих, че е забравила за това. Усетих, че се изчервявам, точно както става, когато човек усети, че страхотно е сгафил. И точно когато се готвех да започна да се извинявам, лицето й пак разцъфна в онази усмивка и тя каза: „Почакай да си взема ключовете. И не си променяй решението, Хомър!“
Слез минута тя дойде с ключове в ръка.
„Ако закъсаме някъде, ще видиш комари, колкото водни кончета“.
„Виждал съм ги големи колкото врабчета в Рангли, гус’ожо, — викам аз. — Пък и ние сме малко тежички, за да могат да ни отнесат.“
Тя се смее: „Предупредих те, все пак. Хайде, Хомър.“
„И ако не сме там за два часа и четиридесет и пет минути, — казвам аз хитро — ще ми купите бутилка ирландско уиски.“
Тя ме погледна учудено, вратата откъм шофьорското място беше отворена и тя бе стъпила с единия крак вътре. „Дявол да го вземе, Хомър, аз ти казах, че това е първенецът за тогава. Сега намерих още по-кратък път. Ще стигнем за два часа и половина. Влизай, Хомър. Тръгваме.“
Той пак спря, ръцете му спокойно лежаха на коленете му, очите му се загледаха нанякъде, може би виждаха спортната кола с цвят „шампанско“ да тръгва по стръмната алея.
В края на алеята тя спря колата и попита:
„Сигурен ли си?“
„Давай“ — викам аз.
Оловото в крака й натежа и кракът й залепна за газта. Не мога да кажа много за това, което стана след това. Освен, че не можех да сваля очи от нея. Имаше нещо диво, което пропълзя по лицето й, Дейв, нещо диво и нещо свободно и аз страхотно се изплаших. Тя беше красива и главата ми се завъртя от любов към нея, всеки щеше да се почувства така, всеки мъж, а може би и всяка жена, но аз се изплаших от нея, защото тя изглеждаше така, сякаш би те убила, ако очите й се откъснеха от пътя, когато тя те погледне и реши да отвърне на любовта ти. Беше с дънки и стара бяла риза с навити ръкави — като я видях отначало си помислих, че се готви да боядисва нещо на задната тераса — но след като пътувахме известно време, започна да ми се струва, че е облечена в нещо бяло и пухкаво, като богиня от някоя стара книга.