Дивият й поглед беше почти изчезнал и тя пак си беше само ’Фелия Тод. Но оня, другият поглед не бе изчезвал съвсем. Сякаш тя бе две жени в едно — ’Фелия и Диана, и онази част от нея, която бе Диана така здраво държеше положението в свои ръце, когато пътуваше по задните пътища, че частта, която беше ’Фелия нямаше представа, че преките пътища я водят по места… места, дето ги няма на картата на Мейн, няма ги дори и на топографските карти.
Тя пак повтори: „Какво ще кажеш за моя пряк път, Хомър?“
А аз й викам първото нещо, което ми идва на ум, което съвсем не е за казване пред дама като ’Фелия Тод. „Направо шибана история, гус’ожо“, викам й.
Тя се смее, кеф й е, и тогава виждам съвсем ясно: Тя въобще не помни странните работи. Не помни клоните на върбите — само дето те не бяха върби, въобще не бяха, изобщо не приличаха на върби или пък на нещо друго — които ми грабнаха шапката, нито оня знак за магистрала, онова ужасно жабоподобно нещо. Тя въобще не помнеше странните работи! Или аз бях сънувал, че ги има, или тя беше сънувала, че ги няма. Единственото нещо, в което бях сигурен беше, че сме изминали само сто и единадесет мили, а бяхме в Бангор и това не беше сън, беше там, на километража на дявола, бяло на черно.
„Прав си — каза тя. — Шибана история. Много искам да накарам Уърт да го пробва някой път. Но той никога няма да излезе от своя коловоз, това може да стане само ако човек с топ го избие от там, не даже с топ, а с балистична ракета «Титан II», защото съм сигурна, че той си е направил скривалище на дъното на коловоза. Хайде, Хомър, дай сега да те нахраним.“
И тя ми поръча страхотна вечеря, Дейв, но аз не можах да я изям. Все си мислех как ли ще изглежда обратният път, сега когато вече се стъмняваше. Тогава, по средата на вечерята, тя се извини и отиде да се обади по телефона. Когато се върна ме попита дали ще имам нещо против да закарам дяволската й кола обратно в Касъл Рок. Каза, че говорила с една жена, с която били в една и съща комисия в училището и жената казала, че имало някакъв проблем. Каза, че ако Уърт не може да я вземе обратно, ще си наеме кола от „Херц“. „Много ли ще те притесни да караш назад в тъмното?“ — пита тя.
Тя ме погледна, някак се усмихна, и аз разбрах, че тя много добре си спомня, поне отчасти — един бог знае каква част, но достатъчно, за да знае, че аз не бих пробвал нейния път назад, след като се е стъмнило, ако въобще някога… Въпреки, че виждах в очите й, че това въобще не я тревожи.
Тъй, че аз й казах, че изобщо не ме притеснява и завърших вечерята си по-спокоен, отколкото бях я започнал. Когато свърших, вече се стъмваше и тя ни откара до къщата на жената, с която бе разговаряла. Когато слезе от колата, тя ме поглежда със същата светлина в очите и казва: „Ти сигурен ли си, че не искаш да изчакаш, Хомър? Видях един-два странични пътя днес и въпреки, че ги няма на моите карти, помислих си, че с тях могат да се съкратят още няколко мили.“
Аз й викам: „Бих изчакал, гус’сожо, ама на моята възраст най-добре се спи в собственото легло, от опит го знам. Ще ви закарам колата и окото ми няма да мигне, само дето сигурно, ще й сложа няколко мили повече, отколкото вие бихте й сложили.“
Тогава тя се засмя тихичко и ме целуна. Това е най-хубавата целувка, която съм получавал през целия си живот, Дейв. По бузата, чиста целувка от омъжена жена, но зряла като праскова, като онези цветя, дето се отварят в тъмното и когато устните й се докоснаха до мен, кожата ми се почувства… не мога да кажа как точно се почувства, защото един мъж трудно може да съхрани нещата, които са му се случили с някое момиче, зряло като праскова, когато светът още е бил зелен и какъв е бил вкусът на нещата тогава — не ти казвам нещата направо, но ти разбираш. Тези неща са обвити в мъгла в паметта ти и човек не може да ги види ясно.
„Много си сладък, Хомър, и аз те обичам за това, че ме изслуша и дойде с мен — каза тя. — Карай внимателно.“
Тогава тя влезе в къщата на онази жена. А аз, аз се върнах вкъщи.
— Откъде мина? — попитах аз.
Той тихо се засмя.
— По магистралата бе, глупчо — каза той и на лицето му се появиха толкова много бръчки, колкото не бях виждал до тогава.
Той седеше и гледаше към небето.
Дойде лятото и тя изчезна. Не я виждах много често… беше лятото, когато избухна пожарът, нали помниш, а след това голямата буря, дето изтръгна дърветата. Много работа се отвори за пазачите. О, мислех си за нея от време на време и за този ден, и за онази целувка и всичко започна да ми изглежда като на сън. Като времето, когато бях на шестнадесет години и не можех да мисля за нищо друго, освен за момичета. Орях западната нива на Джордж Баскъм, онази срещу езерото и планината, и си мечтаех за това, за което си мечтаят момчетата на тази възраст. И тогава ножът на плуга измъкна един камък, той се разцепи на две и от него протече кръв. Поне на мен ми се стори, че протече кръв. От една цепнатина в камъка протече червена течност и попи в земята. Аз на никого не казах, освен на майка ми, но не й казах какво означаваше това за мен, нито какво ми се беше случило, но тя ми тършуваше в чекмеджетата и сигурно бе разбрала. Във всеки случай, тя ми каза да се моля. Така и направих, но от това не дойде просветление и след известно време започнах да си внушавам, че всичко е било само сън. Така става понякога. Има дупки в средата, Дейв. Ти знаеш ли това?