Вдигаш отвратен ръце.
— Системата не е можела да функционира, освен ако шефът на полицията не си е затварял очите. Семейство Гънтър навярно са го подкупили. Но после пожарът е съсипал всичко. Защото е привлякъл външни хора. Следователи от пожарната. Окръжния медицински ревизор. Може би и щатската полиция. И когато те са започнали да задават въпроси за пансиона, семейство Гънтър и докторът са напуснали града.
— Казах ви, не искам да слушам как обиждате баща ми! Подкуп? Баща ми никога…
— Разбира се — казваш ти. — Стълб на обществото. Точно както и всички останали.
— Напуснете веднага!
— Добре. Веднага щом ми кажете още едно нещо. Джун Енгъл. Жива ли е още? Все още ли живее в града?
— Никога не съм чувал за нея — изръмжава шериф Китрик.
— Добре.
Шерифът гледа кръвнишки от отворената врата на канцеларията си. Ти се качваш в колата, тръгваш нагоре по неравната улица, правиш обратен завой и минаваш край него. Той те гледа още по-кръвнишки. В огледалото за обратно виждане наблюдаваш неговия смаляващ се ядосан профил. Намаляваш и завиваш наляво, сякаш ще поемеш по изровения път, който води извън града. Но когато поглеждаш предпазливо към шерифа, го виждаш да крачи нервно по тротоара. После той отваря вратата на бара и в мига, в който си извън полезрението му, завивайки зад ъгъла, спираш.
Облаците са надвиснали още по-ниско — черни и плътни. Острият вятър се усилва. Редки дъждовни капки напръскват предното стъкло. Слизаш от колата, закопчаваш сакото си и присвил очи, се взираш през носените от вятъра пръски към паянтовия скелет на пристана. Старецът, който срещна преди два дни, не седи вече на разнебитения си стол, но точно преди да завиеш зад ъгъла, някакво движение вдясно от теб — на мръсното прозорче на бараката до кея — е привлякло вниманието ти. Приближаваш до вратата на бараката, която гледа към бушуващия океан, но още не успял да почукаш, тя със скърцане се отваря. Старецът, облечен воръфан, размъкнат пуловер, поклаща глава и се смръщва, в ъгълчето на устата му дими саморъчно свита цигара.
Посягаш за портфейла си.
— Спомняте ли си, онзи ден говорих с вас?
— Да.
Измъкваш от портфейла си стодоларова банкнота. Кръвясалите очи на стареца се ококорват. Зад него, на масата в бараката, забелязваш половин дузина празни бутилки.
— Искате ли да спечелите малко лесни пари?
— Зависи.
— Джун Енгъл.
— Е?
— Чувал ли сте за нея?
— Да.
— Жива ли е още?
— Да.
— Тук, в града?
— Да.
— Къде мога да я намеря?
— По това време на деня?
Онова, което ти казва старецът, кара ръката ти да се разтрепери, когато му подаваш парите. Като потръпваш, но не от вятъра, се връщаш в колата. Избираш по-заобиколен път, за да стигнеш мястото, където те е изпратил дядката, в случай, че шерифът погледне през прозореца на бара и те види да минаваш.
— В синагогата — бе казал старецът. — Или в това, което беше… Нали така се нарича? Синагога?
Редките дъждовни капки са преминали в ситен ръмеж. Студената влага се просмуква в колата независимо от надутото пано. В края на града, над плажа, стигаш до мрачна едноетажна постройка с плосък покрив. Стените от секвоя са напукани и изкривени. Прозорците са покрити с парчета шперплат. Високи до кръста бурени я заобикалят от всички страни. С разтуптяно сърце слизаш от колата, без да обръщаш внимание на дъжда, който вятърът шиба в лицето ти, и намръщен тръгваш по тясната пътека сред бурените, коато те отвежда до предния вход. Правоъгълното парче шперплат, което служи за врата, виси на една панта и едва не пада върху теб, като влизаш.
Оказваш се в малко антре. По пода има нанесен пясък. В единия ъгъл някакво животно си е направило леговище. От тавана висят паяжини. В ноздрите те блъска остра миризма на плекен. Староеврейските надписи на стената са толкова избледнели, че не можеш да ги разчетеш. Ала вниманието ти се спира най-вече на пътечката сред пясъка и прахта на пода, която води към входа на храма.
Усещаш темето си голо. Инстинктивно се оглеждаш за кипа5. Но след толкова много години не е останала нито една. Изваждаш носната си кърпичка и я слагаш на главата си, отваряш вратата на храма и застиваш от изумление заради гледката, която се разкрива пред очите ти.
Храмът — или това, което трябва да е било храм — е претъпкан с мебели. На стената в дъното е нишата, в която някога е била скрита от завеса тората6. Пред нишата е коленичила съсухрена стара жена със забрадена глава. Тя шепне с протегнати напред ръце, които треперят, сякаш държат нещо.
5
Малка шапчица, която се носи на темето от мъжете евреи по време на религиозен обряд, учение, хранене и т.н. — Б.пр.
6
Еврейско наименование на първите пет книги от Библията, наричани от нас „Петокнижие“, приписвани на Мойсей — Б.пр.