Джун се разридава.
— Мери Дънкан? Ако е била отседнала в пансиона на семейство Гънтър, тя няма да е използвала истинското си име. Толкова много жени! Може да са я наричали Орхидея или Теменуга. Кой би могъл да каже?
— Тя е носела близнаци. Подписала е декларация да даде и двете деца. Спомняте ли си жена, която…
— Близнаци? Няколко жени имаха близнаци. Двамата Гънтър, проклети да са, бяха във възторг. Двайсет вместо десет хиляди долара.
— Но родителите ми… — Думите се забиват като игли в устата ти. — …са взели само мен. Практика ли е било бездетните семейства да разделят близнаци?
— Пари! — Джун се свива. — Всичко зависеше от това колко пари можеха да платят. Понякога близнаците се разделяха. Няма начин да се знае къде е отивало другото дете.
— Но нямаше ли някакъв архив?
— Гънтър бяха умни. Те никога не пазеха документи. В случай че полицията… И после пожарът… Дори и да е имало документи, секретни книжа, огънят ги е…
Усещаш тежест в стомаха си. Независимо, че гориш от нетърпение да получиш отговори, осъзнаваш, че си стигнал до задънена улица.
Тогава Джун измърморва нещо, което едва чуваш, но и малкото, което си доловил, те шокира.
— Какво? Не… Джун, моля ви, кажете го отново.
— Трийсет сребърника. Затова аз… Каква цена заплатих. Седем мъртвородени деца.
— Ваши ли?
— Мислех, че с парите, които ми плащаха семейство Гънтър, двамата със съпруга ми ще можем да отгледаме децата си в разкош, да им дадем всички възможности, да ги изпратим в медицинско училище или… Боже, помогни ми, онова, което направих за Гънтър, прокле утробата ми. Направи ме по-лоша от ялова жена. Обрече ме да нося мъртви бебета. Това е моето наказание. То ме накара да страдам. Точно като…
— майките, които са давали своите деца и после навярно са съжалявали?
— Не! Като…
От следващото, което чуваш, ти се повдига. Черен пазар за осиновяване, бе казал на шериф Китрик. Но аз не смятам, че това е цялата история. Имам ужасното чувство, че има нещо повече, нещо по-лошо, макар да не съм сигурен какво е то.
Сега си сигурен какво е това по-лошо нещо и разкритието те кара да изкрещиш неистово.
— Покажете ми, Джун — успяваш да кажеш. — Заведете ме. Обещавам, че това ще бъде вашето избавление. — Опитваш се да си спомниш какво знаеш за католицизма. — Нуждаете се от изповед, след това съвестта ви ще намери покой.
— Аз никога няма да намеря покой.
— Грешите, Джун. Ще намерите. Пазили сте тайната си твърде дълго. Тя ви гризе отвътре. Трябва да се освободите от отровата. След толкова много години молитвите ви тук в синагогата, са достатъчни. Достатъчно сте страдала. Сега се нуждаете от опрощение.
— Мислите, че ако отида там… — Старата жена потреперва.
— И се помолите за последен път. Да. Моля ви. Покажете ми. Най-накрая мъчението ви ще свърши.
— Толкова отдавна! Не съм ходила там от…
— 1941? Точно това имам предвид, Джун. Време е. Най-после времето настъпи.
Под бурните пориви на вятъра и ледения дъжд съпровождаш старата жена от изпълнената с призрачни сенки синагога до уютната топлина на колата ти. Толкова си ядосан, че не си правиш труда да караш по околния път. Изобщо не те е грижа дали шериф Китрик ще те види да минаваш покрай бара. Истината е, че почти ти се иска това да се случи. Завиваш наляво по изровения път, който води извън града и вече не друса като преди, тъй като се е разкалял от дъжда. Когато достигаш крайбрежната магистрала, отново успокояваш Джун и я питаш накъде да продължиш.
— Беше толкова отдавна. Аз не… Да. Завийте надясно — казва тя. След половин миля разтреперана добавя: — Сега наляво. Нагоре по този кален път. Мислите ли, че ще можете?
— Да форсирам колата през калта до върха? Ако се наложи, ще изляза и ще бутам. А ако и това не свърши работа, ще вървим пеша. С божията помощ ще ви занеса на ръце. Ако затъна до колене, ще пълзя.
Превключваш на първа, подаваш газ и вземаш на един дъх разстоянието до върха на хълма, леко спираш, като с присвити очи се взираш през дъжда към неочаквано появилата се морава. Дори и в началото на октомври тревата е свежа. Това е чудно и страшно. Знаейки нейната тайна, внезапно в ума ти изникват стихове от поема, която си учил в колежа, когато беше млад и невинен. „Песен за мен“ от Уолт Уитман.