Излизаш от колата. Заобикаляш отпред, без да обръщаш внимание на калта, като се бориш със силния вятър и дъжда, и отиваш да помогнеш на Джун, която се колебае на предната седалка. Оловносивите облаци са надвиснали застрашително над моравата.
— Тук ли беше? — питаш. — Кажете ми! Това ли е мястото?
— Да! Не чувате ли техните стенания? Не ги ли чувате как страдат?
— Джун, в името на бога… — Дъждовните капки боцкат като иглички лицето ти. — Кажете ми!
— Кажете ми, Джун!
— Не го ли чувствате? Не усещате ли ужаса?
— Да, Джун. — Падаш на колене. Галиш тревата. — Усещам го.
— Колко, Джун? — Навеждаш се напред, лицето ти почти докосва тревата.
— Двеста. Може би повече. През всичките тези години. Толкова много бебета! — Старата жена хлипа зад теб. — Накрая вече не можех да ги броя.
— Но защо? — Вдигаш лице към яростния дъжд. — Защо е трябвало да умрат?
— Някои бяха болнави. Други — недъгави. Дори и да искаха, семейство Гънтър не можеха да ги продадат…
— И те са ги убивали? Удушавали са ги?
— Оставяха ги да умрат от глад. Воплите! — Джун се свива. — Тези клети, гладни, страдащи бебета. Някои издържаха цели три дни. В кошмарите си чувах техния плач. Още го чувам. — Старата жена залита към теб. — Отначало господин и госпожа Гънтър качваха трупчетата в лодка и ги хвърляха в океана. Но едно от тях изплува на брега и ако не беше шерифът, когото подкупиха… — Гласът й секна. — Тогава решиха да се отървават от телцата по по-безопасен начин. Донасяха ги тук и ги заравяха в книжни торби, чували от картофи или кутии от масло.
– Кутии от масло?
— Някои от бебетата се раждаха преждевременно. — Джун се отпуска до теб, сълзите се търкалят по бузите й. — Те бяха мънички, ужасно мънички.
— Двеста? — Бурният вятър натиква думата обратно в гърлото ти. С отвращение осъзнаваш, че ако майка ти е била Мери Дънкан, шотландка, семейство Гънтър са можели да решат, че твърде много ти личи, че не си евреин. Можели са да те заровят тук с…
Твоя брат или твоята сестра? С твоя близнак? Дали твоята друга половинка не лежи под тревата, която мачкаш?
Изкрещяваш ужасен:
— Двеста!
През воя на бурята чуваш бръмченето от мотора на автомобил, свистенето на гумите, търсещи счепление с калта. Виждаш как една полицейска кола се появява на върха на хълма, обвит от дъждовната пелена, и спира.
Шериф Китрик отваря с трясък вратата и се втурва към теб през вилнеещата буря.
— По дяволите, казах ви да оставите миналото на мира!
Изправяш се от тревата, замахваш с юмрук и му нанасяш такъв силен удар в устата, че той се строполява на размекнатата земя.
— Ти си знаел! Ти, кучи сине, си знаел през цялото време!
Шерифът избърсва кръвта от разцепените си устни. Заслепен отярост, той се опитва да измъкне пистолета си.
— Точно така! Хайде, убий ме! — Разперваш ръце под проливния дъжд. — Но Джун ще е свидетел, така че ще трябва да убиеш и нея. Е, какво толкова? Две убийства нямат значение, нали? Не и в сравнение с тези двеста деца!
— Нямам нищо общо с…
— С убийството на тези бебета? Не, но баща ти е имал!
— Той не е бил замесен!
— Позволил е да се случат! Вземал е пари от семейство Гънтър и е обръщал гръб. Това го прави замесен! Той е отговорен колкото тях! Целият шибан град е замесен! — Обръщаш гръб на билото, блъскан с всичка сила от бурята. От заслепяващия вятър не можеш да видиш града, но крещиш към неговите невидими жители: — Вие, кучи синове! Вие сте знаели! Всички вие сте позволили това да се случи! Не сте направили нищо да го спрете! Ето защо градът ви е западнал! Бог ви е проклел! Копелета!
Внезапно осъзнаваш ужасната ирония на думите си. Копелета? Всички убити деца бяха копелета. Обръщаш се към тревата — прекрасната неподстригана гробищна коса. Отпускаш се и се притискаш към подгизналата от дъжда земя, към мокрите избуяли стръкчета на тревата.
— Горките бебета!
— Не можете нищо да докажете — изръмжава шериф Китрик. — Разполагате само с подозрения. След петдесет години от онези бебета няма да е останало нищо. Те отдавна са изгнили и са се превърнали в…