Прекрасната неподстригана гробищна коса

— Трева — простенваш ти и сълзите опарват лицето ти. — Прекрасна трева.

— Докторът, който е израждал бебетата, е мъртъв. Семейство Гънтър — баща ми не ги изпускаше от очи — също починаха. В агония, ако това задоволява нуждата ви от правосъдие. Орвал имаше рак на стомаха. Ив умря от алкохолизъм.

— И сега горят в ада — прошепна Джун.

— Бях възпитан като… Аз съм евреин — простенваш и внезапно разбираш значението на изреченото. Не са важни обстоятелствата около раждането ти, ти си евреин, изцяло и напълно. — Не вярвам в ада. Но ми се иска… Боже, как ми се иска…

— Единственото доказателство, с което разполагате — обажда се шерифът, — е тази стара жена — католичка, която всеки следобед ходи да се моли в порутената синагога. Тя е побъркана. Вие сте адвокат. Знаете, че свидетелските й показания няма да бъдат приети от съда. Всичко свърши, Уайнбърг. То е свършило преди петдесет години.

— Не! Никога не е свършвало! Тревата продължава да расте! — Усещаш ледената мокра земя. Опитваш се да прегърнеш своя брат или сестра и се разтреперваш, давайки си сметка, че всички тези деца са твои братя и сестри. — Боже, смили се над тях!

А какво, мислите, е станало с децата?
Те живи са и някъде там са добре.
Дори най-крехкият филиз показва,
че смърт всъщност няма,
но ако има, то тя отвежда към живота,
а не чака в края да го спре.
Нищо в прах не се превръща,
всичко движи се напред и избуява,
а да умреш е по различно и щастливо от това,
което всеки предполага.

— Щастливо? — прегръщаш тревата. — Щастливо? — Струва ти се, че през подгизналата от дъжда земя дочуваш плача на бебетата и вдигаш лице към беснеещата буря. Преглъщайки дъждовните капки, примесени със соления вкус на сълзите ти, редиш еврейски молитви. Оплакваш Мери Дънкан, Саймън и Естър Уайнбърг, брат си или сестра си, всички онези деца.

И самия себе си.

— Избави ни от злото — шепне Джун Енгъл. — Моли се за нас, грешните. Сега и в часа на нашата смърт.