Дочул името си, полицаят се заглежда още по-настойчиво.
— Нещо спешно ли?
— Не. Не точно. — Свиваш смутено рамене. — Случило се е преди много години. Мисля, че мога да почакам още малко.
Униформеният се намръщва.
— Тогава, ако нямате нищо против, ще изиграем тази ръка.
— Давайте.
Плащаш на бара напитката си и отпиваш. Като се обръщаш към отсрещната стена, забелязваш дузина фотографии — пожълтели и сбръчкани, с избелели образи. Но дори отдалече се досещаш какво представляват и подтикнат от непреодолима сила, потискайки потръпването си, тръгваш към тях.
Редуут Поинт. Снимките показват курорта по време на разцвета му преди петдесет-шейсет години. Новички луксозни автомобили проблясват по някога гладко павираната улица пред бара. На плажа се тълпят летовници със старомодни бански костюми. По протежение на внушително дългия кей са насядали рибари. Заливът е осеян с лодки. По тротоарите бавно се разхождат пешеходци. Някои зяпат витрините на магазините, други сочат океана. Има такива, които ядат хот-дог или захарен памук. Всички са добре облечени, сградите изглеждат чисти, прозорците им блестят. „Депресията — мислиш си ти. — Но не всички са били безработни и тук финансово обезпечените са търсели спасение от лятната горещина и градската мръсотия.“ Великолепният хотел — на просторната веранда гостите му държат изпотени чаши или си веят с ветрила — несъмнено е онази порутена постройка, която видя на влизане в града. Друга голяма сграда, с козирка и фронтон във Викториански стил, е кацнала на билото на хълма над града, вероятно нейни са обгорелите останки, които забеляза преди това. Призраци. Тръсваш глава. Повечето хора на снимките отдавна са мъртви, сградите също, макар и още да не са рухнали. „Каква загуба — мислиш си. — Какво ли се е случило тук? Как може времето да е било толкова жестоко към това място?“
— Някога наистина беше красиво — казва дрезгав глас зад теб.
Обръщаш се към шериф Китрик и забелязваш, че държи чаша бира.
— Мина пет. Сега не съм на работа — отбелязва полицаят. — Благодаря, че ме оставихте да довърша играта. С какво мога да ви бъда полезен? Казахте, че е нещо, случило се преди много години, нали така?
— Да. Почти по времето, когато са правени тези снимки.
Изразът в очите на шерифа се променя.
— Така ли?
— Може ли да поговорим някъде? Лично е.
Шериф Китрик махва с ръка.
— Канцеларията ми е в съседство.
Мирише на мухал. В единия ъгъл от тавана виси паяжина. Минавате покрай пейката в чакалнята, после през скърцаща врата и се озовавате срещу три бюра, две от които са празни и прашасали, в просторна канцелария. Има телефон, но не и радиостанция. Кантонерка. Календар на едната стена. Явно в това голямо помещение някога са работели повече полицаи. Усещаш празнотата, липсата на предишната суетня. Почти долавяш ехото от разговорите отпреди десетилетия.
Шериф Китрик ти посочва дървен стол.
— Казахте преди години?
Сядаш.
— Хиляда деветстотин трийсет и осма.
— Било е много отдавна.
— Роден съм тук. — Колебаеш се. — Родителите ми починаха преди три седмици и…
— Загубих баща си преди година. Моите съболезнования.
Кимаш, издишваш и се опитваш да подредиш мислите си.
— Докато преглеждах книжата на баща ми, открих… Има вероятност да съм бил осиновен.
Както в бара, изразът в очите на шерифа се променя.
— А може би не съм — продължаваш ти. — Но ако съм бил осиновен, мисля, че майка ми се е казвала Мери Дънкан. Дойдох тук, защото… Ами, помислих си, че може да има документи, в които да проверя.
— Какви документи?
— В акта за раждане, изпратен на баща ми, са отбелязани датата и мястото на раждането ми, както и имената на родителите ми: Саймън и Естър Уайнбърг.
— Евреи.
Ти се стягаш.
— Това има ли значение?
— Само коментирам. В отговор на това, което казахте.
Премисляш думите му, после продължаваш:
— Но актът за раждане, който са получили родителите ми, е извлечение от онзи, който е в архива на Окръжния съд.
— Който в нашия случай се намира на четирийсет мили на север. Кейп Върд.
— Не знаех това, преди да пристигна. Но си помислих, че тук сигурно има болница. Може там да има подробен документ за моето раждане.
— Няма болница. Никога не е имало — заявява шерифът.
— Така и разбрах. Но такъв популярен курорт, какъвто е бил Редууд Пойнт през трийсетте, сигурно се е нуждаел от някакво медицинско заведение.
— Имало е клиника — казва шерифът. — Веднъж чух баща ми да я споменава. Но тя е била закрита през четирийсетте.
— Знаете ли какво е станало с архива й?