Помолваш чиновника за регистъра на 1939. Той отново се съгласява. Ала когато стигаш до актовете за раждане от април и продължаваш да търсиш и сред тези от май, свиваш вежди. Дори и по някакъв невъзможен начин да е знаела, че е бременна още през първия си месец, даже и ако бременността й е траела десет месеца вместо девет, тя все пак трябва да е била вписана в този регистър. Какво се е случило? Дали не е променила мнението си и не е напуснала града, за да се скрие някъде и да роди двете деца, които е обещала да даде за осиновяване? „А може би — мислиш си –някой компетентен адвокат й е казал, че декларацията й, без значение колко официална и сложна изглежда, не представлява законно обвързване. Или пък тя…“
— Извинете, може ли да ми дадете смъртните актове за 1938 и 1939 година? — питаш чиновника.
Този път младият мъж изглежда малко раздразнен, докато излиза тромаво да намери тези регистри. Но когато се връща и ти напрегнато преглеждаш документите, не откриваш никаква информация, че Мери Дънкан е умряла по време на раждане.
— Благодаря — казваш на чиновника и прибираш бележките си. — Оказахте ми голяма помощ.
Младият мъж, доволен, че няма да носи повече регистри, се ухилва.
— Има само още едно нещо.
Раменете на чиновника увисват.
— Този акт за раждане на Джейкъб Уайнбърг — посочваш към отворения регистър.
— Какво за него?
— В него са отбелязани като родители Естър и Саймън Уайнбърг. Но може би Джейкъб е бил осиновен. Ако е така, сигурно има алтернативен акт за раждане, в който е посочено името на рождената му майка. Бих искал да хвърля един поглед на…
— В случай на осиновяване оригиналните актове за раждане не са общодостъпни.
— Но аз съм адвокат и…
— Не са достъпни и за адвокати и ако вие сте такъв, би трябвало да го знаете.
— Е, да, знам, но…
— Идете при съдия. Донесете ми съдебно разпореждане. Тогава ще се радвам да ви услужа. Иначе, човече, правилникът е много строг. Тези актове са засекретени. Ще загубя работата си.
— Така е наистина — гласът ти става дрезгав. — Разбирам.
Гражданското отделение на Кейп Върд се помещава също в сградата на Окръжния съд. Изчакваш във фоайето на третия етаж докато служителката, отговаряща за осиновяванията, се върне от някаква среща. Научаваш, че името й е Беки Хюс. Тя се здрависва с теб и те отвежда в канцеларията си. Жената е около трийсетгодишна блондинка, добре облечена, но възпълна. Интелигентността и отдадеността на работата й са очевидни.
— Чиновникът долу е постъпил напълно правилно — заявява Беки.
Явно не изглеждаш убеден.
— Правилникът да се засекретяват досиетата, съдържащи оригиналните актове за раждане, в случай на осиновяване е много полезен, господин адвокат.
— Но когато се касае за нещо важно, има и друго правило: който не рискува, не печели.
— Важно? — Беки потропва с пръсти по бюрото. — В случаите на осиновяване нищо не е по-важно от запазването анонимността на биологичната майка. — Тя поглежда към каната с кафе на шкафа. — Искате ли едно?
Поклащаш отрицателно глава.
— Нервите ми са опънати до крайност.
— А без кофеин?
— Добре тогава, разбира се, защо не? Пия го черно.
Тя налива две чашки, поставя твоята на бюрото и сяда срещу теб.
— Когато една жена се откаже от бебето си, тя често се чувства ужасно виновна за това… Може да не е омъжена и да произхожда от силно религиозно семейство, което я кара да се срамува, или може да е на седемнайсет и да си дава сметка, че не разполага със средства да се грижи сама за детето, или вече има твърде много деца, или… Каквато и да е причината, ако една жена, вместо да абортира, реши да роди детето и да го даде за осиновяване, обикновено го преживява толкова емоционално, че за да запази разсъдъка си, на нея й е необходимо пълно скъсване с миналото. Тя постепенно си внушава, че детето е на друга планета. Мъчи се да изгради наново своя живот. Според мен е много жестоко някой адвокат, син или дъщеря да я открие след години и да й припомни за…
— Разбирам — казваш ти. — Но в този случай майката вероятно е умряла.
Беки спира да барабани с пръсти.
— Продължавайте, господин адвокат.
— Аз нямам клиент. Или да го кажа по друг начин, имам, но клиентът ми е… — Посочваш с пръст гърдите си.
— Вие?
— Мисля, че аз… — Разказваш за пияния шофьор, за смъртта на мъжа и жената, които ти с любов си смятал за свои родители.
— И искате да узнаете дали те наистина са били ваши родители? — пита Беки.
— Да, и дали имам близнак — брат или сестра, за които никога не съм знаел, и… — За малко да добавиш: дали съм роден евреин.