— Огромна! — замълвиха студентите. Въодушевлението на господин Фостър бе заразително.
Той се впусна в твърде технически обяснения: говори за еднокринната координация, в резултат на която хората растат толкова бавно, и прие, че тя се дължи на зародишна мутация. Възможно ли е да се преодолее въздействието на тази зародишна мутация? Възможно ли е отделният епсилонов ембрион да бъде върнат с подходящи методи към нормалния растеж на кучетата и кравите? Ето това бе проблемът. И той още не бе решен.
Пилкингтън в Момбаса получил индивиди, които на четири години са полово зрели, а на шест и половина — напълно пораснали. Победа на науката! Но от социална гледна точка — напълно безполезна. Шестгодишните мъже и жени се оказали прекалено глупави, за да вършат дори епсилонова работа. А и методът бил на принципа или всичко, или нищо — или изобщо не успяваш да промениш нещо, или пък трябва да промениш абсолютно всичко. Все още се опитвали да намерят най-приемливото компромисно решение между двадесетгодишните и шестгодишните зрели индивиди. До този момент безуспешно. Господин Фостър въздъхна и поклати глава.
Броденето им из пурпурния сумрак ги изведе близо до 170-ия метър на 9-та лента. От тази точка нататък 9-та лента бе оградена отвсякъде и бутилките извършваха остатъка от своето пътешествие в нещо като тунел, който на места се прекъсваше от по два-триметрови отвора.
— Обучение по привикване към топлината — обясни господин Фостър.
Горещите тунели се редуваха с хладни тунели. Охлаждането се съчетаваше със затормозяване под формата на твърди рентгенови лъчи. По времето, когато са били преточени, зародишите са изпитвали ужас от студа. Те бяха предопределени да се изселят в тропиците, където да станат миньори, предачи на ацетатна коприна или работници в стоманодобива. По-късно умовете им щяха да бъдат обучени да подкрепят поведението на телата им.
— Приучваме ги да понасят добре горещината — каза в заключение господин Фостър. — А нашите колеги на горния етаж ще ги научат и да я обикнат.
— И това — вметна нравоучително Директорът, — това е разковничето на щастието и добродетелността — да обикнеш онова, което трябва да вършиш. Цялото обучение цели именно това: да накара хората да обикнат своята неизбежна социална съдба.
В пролуката между два тунела една сестра внимателно забиваше тънка дълга игла на спринцовка в пихтиестото съдържание на преминаваща бутилка. Студентите и двамата им водачи поспряха и я наблюдаваха известно време.
— Здравей, Линайна — обади се господин Фостър, когато тя най-сетне извади иглата и се изправи.
Момичето се обърна сепнато. Въпреки обагрената й в пурпур кожа и кървавочервените очи можеше да се види, че тя е необикновено красива.
— Хенри! — Тя го дари с усмивка в червено — низ от коралови зъби.
— Очарователна, очарователна — измърмори Директорът, като я потупа лекичко два-три пъти отзад и получи в замяна твърде почтителна усмивка.
— С какво ги инжектираш? — попита господин Фостър, като придаде на гласа си напълно професионален тон.
— О, обичайните ваксини срещу коремен тиф и сънна болест.
— Тропическите работници започват да се ваксинират от 150-ия метър — обясни господин Фостър на студентите. — Дотам зародишите все още имат хриле. Ние имунизираме рибата срещу заболяванията на бъдещия човек. — И като се обърна отново към Линайна, каза: — Следобед, както обикновено, в пет без десет на покрива.
— Очарователна! — повтори още веднъж Директорът и с едно последно потупване тръгна след останалите. На 10-та лента редиците на следващото поколение химически работници се обучаваха в привикване към олово, сода каустик, катран и хлор. Първата партида от двеста и петдесет зародиша на ракетни инженери тъкмо минаваше хиляда и стотния метър на 3-та лента. Специален механизъм непрекъснато въртеше бутилките им.
— За да се усъвършенствува чувството им за равновесие — обясни господин Фостър. — Да се извърши някакъв ремонт по външната обшивка на ракетата в открития космос е трудна работа. Когато зародишите са с главата нагоре, ние намаляваме скоростта на кръвообращението, така че те остават полугладни, а когато са с главата надолу — удвояваме притока на кръвозаместител. Така те се научават да свързват обратното положение с благополучието и в действителност са истински щастливи само когато стоят на главите си.