— А сега — продължи господин Фостър — бих искал да ви покажа нещичко от така интересното обучение на интелектуалци алфа-плюс. На 5-та лента има голяма партида от тях. Към ниво първа галерия — извика той на две момчета, които заслизаха към приземния етаж. — Те се намират някъде около 900-ия метър — продължи той. — Защото не може да се проведе никакво полезно интелектуално обучение, докато не изчезнат опашките на зародишите. Последвайте ме.
Директорът обаче погледна часовника си.
Три без десет — рече той. — Опасявам се, че нямаме време за интелектуалните зародиши. Трябва да се качим до детските ясли, преди децата да се събудят от следобедния си сън.
Господин Фостър бе разочарован.
— Тогава поне един поглед на Залата за преточване — помоли той.
— Добре! — усмихна се отстъпчиво Директорът. — Но само един поглед.
Глава втора
Господин Фостър остана в Залата за преточване. Д.И.О. и студентите влязоха в най-близкия асансьор, който ги отведе до петия етаж.
„ДЕТСКИ ЯСЛИ. ЗАЛИ ЗА НЕОПАВЛОВСКО ОБУЧЕНИЕ“ — гласеше надписът.
Директорът отвори вратата. Озоваха се в просторно голо помещение, много светло и слънчево, тъй като цялата южна стена представляваше един огромен прозорец. Шест сестри, облечени в панталоните и жакетите на установената от правилника бяла вискозно-ленена униформа, с коса, стерилно прибрана под белите бонета, подреждаха в дълги редици по пода вази с рози. Големи вази, здраво натъпкани с цвят. Хиляди разпукнали се венцелистчета, копринено меки като бузките на безброй херувимчета, но на тази ярка светлина се виждаха бузките не само на розови и индоевропейски херувимчета, а и на сияйни китайски и мексикански, и силно зачервени от прекалено многото надуване на небесните тръби, и мъртвешки бледи, бледи с посмъртната белота на мрамора.
Щом Д.И.О. влезе, сестрите застанаха мирно.
— Подредете книгите! — рече той рязко.
Сестрите мълчешком изпълниха заповедта му. Книгите бяха надлежно подредени между вазите с рози — низ от детски книжки голям формат, всяка от които се отвори приканващо на ярко оцветена картинка на звяр, риба или птица.
— А сега доведете децата.
Те излязоха бързешком от залата и след минута-две се върнаха — всяка буташе нещо подобно на висока масичка за сервиране на колелца, с четири мрежести лавици, натоварени с осеммесечни бебета, които до едно си приличаха (очевидно бяха от една партида „Бокановски“) и всички (тъй като кастата им бе „Делта“) бяха облечени в сиво-кафяво.
— Поставете ги на пода!
Бебетата бяха разтоварени.
— А сега ги обърнете така, че да виждат цветята и книгите.
Щом ги обърнаха, бебетата отведнъж се умълчаха, после запълзяха към тези китки от пъстри цветове и към тези изображения, така ярки и блестящи върху белите страници. Когато ги наближиха, слънцето излезе иззад облака, който за миг го бе скрил. Розите запламтяха сякаш с бликнала изневиделица вътрешна страст, а бляскавите страници на книгите като че ли се изпълниха с някакъв нов и дълбок смисъл. От редичките на плъзналите бебета долетяха леки писъци на възбуда, гукане и радостно цвъртене.
Директорът потри ръце.
— Отлично! — възкликна той. — Стана почти като по поръчка.
Най-бързите пълзачи бяха вече достигнали целта си. Малките ръчички се протягаха неуверено, докосваха, сграбчваха, късаха листенцата на внезапно преобразените рози и мачкаха огрените от слънцето страници. Директорът изчака, докато всички радостно се заловиха с нещо. После извика:
— Наблюдавайте внимателно! — И като вдигна ръка, даде знак.
Старшата сестра, която стоеше до едно командно табло в другия край на помещението, натисна малък лост.
Избухна бясна врява. Някаква сирена пищеше все по-пронизително и по-пронизително. Алармени звънци влудяващо дрънчаха.
Децата се стреснаха, запищяха; личицата им се изкривиха от ужас.
— А сега — провикна се Директорът (тъй като шумът бе оглушителен), — сега пристъпваме към втълпяване на урока с умерен електрически ток.
Той отново махна с ръка и старшата сестра натисна втори лост. Писъкът на бебетата внезапно промени своя тон. Сега в пискливия им, конвулсивен, скимтящ хленч имаше нещо отчаяно, почти безумно. Телцата им ту потрепваха, ту се изопваха, крайниците им се движеха рязко, сякаш дърпани от невидими конци.