— Можем да пуснем ток по цялата тази подова ивица — обясни гръмогласно Директорът. — Но това е достатъчно. — Той даде знак на сестрата.
Врявата утихна, звънците спряха да дрънчат, воят на сирената полека-лека замря. Сковано потрепващите телца се отпуснаха и онова, което се бе превърнало в безумни ридания и писъци, премина отново в нормален плач от обикновен ужас.
— Отново им предложете цветята и книгите.
Сестрите се подчиниха, но при доближаването на розите, само при вида на онези яркооцветени изображения на котката-писанка, на петльо герест-златоперест и на овньо-виторог децата ужасени се отдръпнаха, а плачът им отведнъж се усили.
— Наблюдавайте! — рече Директорът победоносно. — Наблюдавайте!
Книги и адски шум, цветя и електрически шок — тези неща бяха вече свързани две по две в детското съзнание, а след двеста повторения на същия или на някой подобен урок щяха да са свързани навеки. Природата е безсилна да раздели съединеното от човека.
— Те ще израснат с онова, което психолозите обикновено наричат „инстинктивна“ омраза към книгите и цветята. Изградени завинаги рефлекси. Цял живот няма да бъдат обезпокоявани нито от книги, нито от ботаника. — Директорът се обърна към сестрите. — Отведете ги.
Все още хленчещи, облечените в сиво-кафяво бебета бяха натоварени на количките и изкарани навън, оставяйки след себе си дъх на вкиснало мляко и въжделена тишина.
Един от студентите вдигна ръка и макар че съзнаваше добре защо не бива да се позволява на хората от нисшите касти да прахосват времето на Обществото за четене на книги и че винаги съществува опасност да прочетат нещо, от което нежелателно да се разпадне някой от рефлексите им, все пак… да, не можеше да проумее въпроса с цветята. Защо трябва да се мъчим да правим психологически невъзможна обичта на делтите към цветята?
Д.И.О. търпеливо обясни. Ако караме децата да пищят при вида на една роза, правим го заради интересите на висшата икономическа политика. Немного отдавна (преди някъде около век) всички гами, делти и епсилони били обучавани да обичат цветята — цветята в частност и изобщо цялата дива природа. Идеята била при всяка възможност у тях да се поражда желание да излизат сред природата и по този начин да бъдат принудени да използуват транспорта.
— Нима те не са използували транспорта? — попита студентът.
— При това доста често — отговори Д.И.О. — Но нищо повече.
Цветенцата и пейзажите, изтъкна той, имат един сериозен недостатък: те са безплатни. Любовта към природата не създава заетост на фабриките. Ето защо било решено на всяка цена да се изкорени любовта към природата сред по-нисшите касти, но не и склонността им към ползуването на транспорта. Защото главното било те да продължават да излизат сред природата, макар и да я мразят. Проблемът бил да се намери по-добре обоснована от икономическа гледна точка причина за използуването на транспорта, отколкото обикновената любов към цветенцата и пейзажите. Такава причина била своевременно намерена.
— Ние обучаваме масите да ненавиждат природата — каза в заключение Директорът. — Но едновременно с това ги обучаваме да обикнат всички спортове на открито. Същевременно полагаме грижи за упражняването на всички спортове на открито да е необходимо използуването на сложни спортни съоръжения. Така че освен транспорта хората да използуват и спортни принадлежности и съоръжения. Затова са и тези електрически шокове.
— Разбирам — рече студентът и онемя от възхищение.
Настъпи мълчание. След малко, като се окашля, Директорът заговори:
— Преди много-много години, когато Нашият Форд все още е бил на земята, живяло едно момченце на име Рувим Рабинович. Рувим било дете на говорещи полски родители. — Директорът направи пауза. — Предполагам, че знаете какво е полски?
— Мъртъв език.
— Като френския и немския — додаде друг студент, изтъквайки нескромно знанията си.
— А „родител“? — попита Д.И.О.
Настъпи неловко мълчание. Няколко от момчетата се изчервиха. Те все още не се бяха научили да усещат съществуващата, но често едва доловима разлика между цинизмите и чисто научните термини. Най-сетне един се осмели да вдигне ръка.
— Човешките същества преди са… — той се поколеба, кръвта нахлу в страните му — … ами… раждали са малките си живи.
— Точно така — кимна Директорът одобрително.
— А когато бебетата са били преточвани…