Директорът и неговите студенти постояха известно време, наблюдавайки играта на „Палаво центрофужно кученце“. Двадесет деца се подреждаха в кръг около кула от хромирана стомана. Запратената нагоре топка попадаше на площадката на върха, търкулваше се надолу във вътрешността на кулата, падаше върху бързо въртящ се диск и излиташе навън през някой от многобройните отвори по цилиндричната обшивка и трябваше да бъде уловена.
— Странно! — заразмишлява гласно Директорът, когато отминаха играчите. — Само като си помисли човек, че дори по времето на Нашия Форд в игрите не са се използували никакви други съоръжения освен една-две топки, няколко тояги и може би парче мрежа. Представете си глупостта да се позволи на хората да играят сложни игри, които с абсолютно нищо не допринасят за нарастването на потреблението. Това е лудост. В наши дни Контрольорите няма да одобрят нито една нова игра, освен ако не се докаже, че за нея са необходими толкова съоръжения, колкото за най-сложната от съществуващите вече игри. — Той млъкна. — Ето една очарователна групичка — добави той, като посочи с пръст.
В тесния тревист просвет между две кълба от средиземноморски храсти две деца, момченце на около седем и момиченце, което може и да беше година по-голямо, много сериозно, с цялата съсредоточеност на учени, отдали се на откривателски труд, играеха първобитна сексуална игра.
— Очарователно, очарователно! — повтори разчувствувано Д.И.О.
— Очарователно! — съгласиха се възпитано момчетата. Но усмивките им бяха по-скоро снизходителни. Те бяха зарязали твърде отскоро подобни детински развлечения, за да могат да ги наблюдават сега без нотка на презрение. Очарователно ли? Та това бяха просто две дечица, които си играеха — нищо повече. Просто дечица.
— Винаги си мисля… — продължи Директорът със същия прекалено сълзливо-сантиментален тон, ала бе прекъснат от нечий гръмогласен рев.
От близкия храсталак се показа сестра, повела заръка дребно момченце, което ревеше. Момиченце с угрижен вид потичваше плътно по петите им.
— Какво има? — попита Директорът.
Сестрата повдигна рамене.
— Нищо особено — отвърна тя. — Просто това момченце като че ли твърде неохотно се включва в обикновената еротична игра. Забелязвала съм го един-два пъти и преди. Днес пак същото. Току-що се разплака…
— Честна дума — намеси се угриженото на вид момиченце. — Изобщо не съм искала да го обидя или нещо от този род. Честна дума.
— Разбира се, че не си искала, драга — успокои я сестрата. — Затова — продължи тя, обръщайки се към Директора, — сега го водя на преглед при помощник-завеждащия отдел „Психология“. Просто да види дали няма някаква аномалия.
— Съвсем правилно — рече Директорът. — Заведете го. А ти, момиченце, остани тук — добави той, когато сестрата отмина с разплакания си възпитаник. — Как се казваш?
— Поли Троцки.
— И името ти е много хубаво — каза Директорът. — А сега тичай и виж дали няма да намериш някое друго момченце, с което да си играеш.
Детето се мушна в храстите и изчезна от погледа.
— Прелестно създание! — възкликна Директорът, проследявайки момиченцето с поглед. После отново се обърна към студентите си.
— Онова, което ще ви кажа сега — рече той, — може да ви прозвучи невероятно, но когато човек не е свикнал с историята, повечето факти от миналото наистина звучат невероятно.
И той им разкри поразяващата истина. В продължение на един дълъг период, преди епохата на Нашия Форд, но дори и няколко поколения С.Н.Ф., детските еротични игри са се смятали за нещо ненормално (на това място избухна смях) и не само за ненормално, но и всъщност за безнравствено (Не може да бъде!) и по тази причина са били строго забранявани.
По лицата на смаяните слушатели се изписа недоверие. Горките дечица, нима не са им разрешавали да се позабавляват? Направо не беше за вярване.
— Дори и юношите — продължаваше Д.И.О., — да, дори и юношите на вашите години…
— Не е възможно!
— Като изключим тайно разпространените самозадоволяване и хомосексуализъм — абсолютно нищо друго.
— Съвсем нищо ли?
— В повечето случаи до навършване на двадесетгодишна възраст.
— До двадесетгодишна възраст? — в един глас повториха с Маяно като ехо студентите.
— Да, до двадесетгодишна възраст — повтори Директорът. — Още в началото казах, че това ще ви се стори невероятно.