Той отвори вратата на своята клетка в хангара и извика на двама безделничещи делти-минус от обслужващия персонал да дойдат да изтикат вертолета му на покрива. Персоналът на хангарите представляваше цяла отделна партида „Бокановски“ — еднакво дребни, черни и противни близнаци. Бърнард даде нарежданията си с онзи рязък, твърде груб и дори обиден тон на човек, който не е напълно сигурен в своето превъзходство. За Бърнард бе винаги непосилно трудно да има вземане-даване с членове на по-нисшите касти. Защото каквато и да бе причината (а напълно възможно е последните клюки за алкохола в кръвозаместителя му да се окажат верни, защото нещастни случаи винаги ще има), физиката на Бърнард едва ли превъзхождаше физиката на един среден гама. Той бе с осем сантиметра по-нисък от стандартния за алфа ръст и несъразмерно слаб. Общуването с членове на по-нисшите касти винаги болезнено му напомняше за неговата физическа неугледност. „Аз съм такъв, какъвто съм, а как бих искал да не съм такъв!“ Чувството му за малоценност бе остро и мъчително. Всеки път, когато се окажеше, че не гледа отвисоко някой делта, защото погледите им се срещаха на едно ниво, той се чувствуваше унизен. Дали онзи насреща щеше да се отнесе към него с полагащото се за кастата му уважение? Този въпрос винаги го измъчваше. И не без основание. Защото обучението на гамите, делтите и епсилоните донякъде им внушаваше да свързват телесната маса със социалното превъзходство. Наистина у всички съществуваше известен хипнопедичен предразсъдък в полза на едрия ръст. Оттук и присмехът на жените, на които бе правил предложения, както и грубите шеги на мъжете от неговите среди. От подигравките се чувствуваше отритнат, а като се чувствуваше така, той се и държеше като отритнат, с което само засилваше предубеждението на околните към него и увеличаваше презрението и враждебността, предизвиквани от физическите му недостатъци. А това на свой ред подсилваше усещането му, че е чужденец и самотник. Хроничният страх, че може да бъде оскърбен, го караше да избягва хората от своите среди, както и да държи преднамерено грубо на достойнството си, когато общуваше с по-нискостоящи от себе си. Каква горчива завист изпитваше към мъже като Хенри Фостър и Бенито Хувър! Мъже, на които никога не се налагаше да крещят на някой епсилон, за да го накарат да изпълни заповедта им, мъже, за които принадлежността им към висшата каста бе нещо напълно естествено, мъже, които в кастовата система бяха като риба във вода — чувствуваха се толкова удобно, че дори не забелязваха нито себе си, нито благотворната и естествена среда, в която водеха своето съществуване.
Вяло и както му се стори, неохотно двамата близнаци от обслужващия персонал изтикаха вертолета му върху покрива.
— По-чевръсто! — рече сприхаво Бърнард. Единият го изгледа. Дали не зърна някакъв животински присмех в празния поглед на тези сиви очи? — По-чевръсто! — извика той по-силно и в гласа му се долови отблъскваща грубост.
Той се качи във вертолета и минута по-късно вече летеше на юг, по посока на реката.
Различните пропагандни служби, както и Институтът по емоционално инженерство бяха разположени в една-единствена шестдесететажна сграда на Флийт Стрийт. В приземието и на долните етажи се намираха печатниците и канцелариите на трите най-известни лондонски вестника: „Ауърли Рейдио“ — вестника на по-висшите класи, бледозеления „Гама Газет“ и „Делта Мирър“, на сиво-кафява хартия и почти само с едносрични думи. В следващите двадесет и два етажа бяха пропагандните служби на Телевизията, Емоцилмите и Синтетичния глас и музика. Над тях се намираха научноизследователските лаборатории и звукоизолираните кабинети, в които звукозаписни писатели и синтетични композитори вършеха своята отговорна работа. На последните осемнадесет етажа се помещаваше Институтът по емоционално инженерство.
Бърнард кацна върху покрива на Дома на пропагандата и слезе от хеликоптера.
— Обади се на господин Хелмхолц Уотсън — нареди той на портиера гама-плюс — и му предай, че господин Бърнард Маркс го чака на покрива.
После седна и запали цигара.
Хелмхолц Уотсън пишеше, когато му позвъниха.
— Предай му, че незабавно идвам — рече той и окачи слушалката. После се обърна към секретарката си. — Оставям на вас да приберете нещата ми — продължи той със същия делови и безличен тон и без да обръща внимание на ослепителната й усмивка, стана и се отправи с бърза крачка към вратата.