Той бе мъж с могъщо телосложение, с обемист гръден кош, широкоплещест и масивен, но въпреки това с пъргави движения, гъвкав и подвижен. Мощната колона на шията му крепеше красиво оформена глава. Косата му бе черна и къдрава, а чертите на лицето — много изразителни. Или казано с по-силни думи — той бе красив и както секретарката му никога не се уморяваше да повтаря, бе алфа-плюс до върха на пръстите си. По професия бе лектор в Института по емоционално инженерство (Писателски факултет), а в интервалите между преподавателската си дейност работеше като емоционален инженер. Сътрудничеше редовно на_ „Ауърли Рейдио“_, пишеше емоцилмови сценарии и притежаваше най-лекото перо за лозунги и хипнопедични стихове.
— Способен — гласеше присъдата на неговите началници. — Може би (и тук те поклащаха глава и многозначително снишаваха глас) — малко прекалено способен.
Да, те имаха право, малко прекалено способен. Умственият излишък бе довел при Хелмхолц Уотсън до последици, твърде сходни с онези, които при Бърнард Маркс се дължаха на физическите му недостатъци. Невзрачните кости и мускули бяха изолирали Бърнард от събратята му и чувството за тази самотност, която по всички съвременни стандарти представляваше умствен излишък, стана на свой ред причина за още по-дълбока изолация. Онова, което бе накарало Хелмхолц да прозре с горчивина своята същност и самота, бяха прекалено големите му способности. Онова, което обединяваше двамата, бе съзнанието, че са личности. Но докато физически несъвършеният Бърнард бе страдал цял живот от чувството, че е отритнат, то Хелмхолц едва съвсем наскоро бе осъзнал своя умствен излишък и бе прозрял, че е различен от хората, които го заобикалят. Този шампион по ескалаторен соло-тенис, този неуморим любовник (мълвеше се, че за по-малко от четири години бил обладал шестстотин и четиридесет различни момичета), този възхитителен функционер и изключително общителен човек бе осъзнал съвсем ненадейно, че спортът, жените и обществената дейност са, поне що се отнася до него, само второстепенни занимания. А дълбоко в себе си той в действителност, се интересуваше от нещо друго. От какво обаче? Ето това бе въпросът, който Бърнард бе дошъл да обсъди с него — или по-скоро, тъй като винаги Хелмхолц бе онзи, който говореше, да изслуша още веднъж размишленията на приятеля си.
Три прелестни момичета от Пропагандната служба на Синтетичния глас издебнаха Хелмхолц при слизането му от асансьора.
— О, скъпи Хелмхолц, хайде ела с нас на вечерен пикник в Ексмур — наобиколиха го те умолително.
Той поклати глава и леко ги разблъска, за да си направи път.
— Не, не.
— Няма да каним никакви други мъже.
Хелмхолц обаче остана непреклонен въпреки това примамливо обещание.
— Не — повтори той. — Зает съм. — И продължи неотклонно по пътя си. Момичетата тръгнаха подире му. Едва когато той се качи в самолета на Бърнард и хлопна вратата, те се отказаха да го преследват повече. И то не без укори.
— Ах, тези жени! — възкликна той, когато машината се издигна във въздуха. — Ах, тези жени! — И като поклати глава, се навъси.
— Толкова са ужасни! — съгласи се лицемерно Бърнард, но докато изговаряше тези думи, му се прииска и той да може да обладава толкова момичета, колкото Хелмхолц, и то така безпрепятствено. Внезапно го завладя неудържимо желание да се похвали. — Ще заведа Линайна Краун в Ню Мексико — рече той, като се стараеше тонът му да е колкото може по-нехаен.
— Така ли? — отвърна Хелмхолц без капчица интерес. И след кратка пауза продължи: — През последните две седмици се отказах от всякакви заседания и всякакви срещи с момичета. Нямаш представа каква врява се вдигна в Института по този повод. И въпреки това мисля, че си заслужаваше. Резултатите… — Той се поколеба. — Да, те са необичайни, твърде необичайни.
Физическият недостатък можеше да породи своего рода умствен излишък. Процесът, изглежда, бе обратим. За своите собствени цели умственият излишък можеше да породи доброволната слепота и глухота на съзнателната самота, изкуственото безсилие на аскетизма.
Остатъкът от краткия полет премина в мълчание. Когато пристигнаха и удобно се разположиха върху пневматичните дивани в стаята на Бърнард, Хелмхолц отново заговори:
— Чувствувал ли си се някога така — започна той, като изговаряше думите съвсем бавно, — като че ли имаше нещо вътре у себе си, което напира и само чака възможност да излезе навън? Нещо като излишна сила, която не използуваш — нали разбираш, като водата, която шурти от водопада, вместо да мине през турбините? — Той изгледа въпросително Бърнард.