Междувременно обаче, изглежда, си заслужава поне да спомена най-сериозния недостатък на сюжета, а именно: на Дивака се предлагат само две възможности: живот на безумец в Утопия или първобитен живот в индианско селище — живот много по-човешки в известни отношения, но в други — едва ли по-малко налудничав и ненормален. По времето, когато пишех тази книга, идеята, че на човешките същества им се разрешава свобода на волята при избора между болната психика, от една страна, и налудничавостта, от друга, ми се стори забавна и като че ли най-правдива. Заради драматичния ефект обаче на Дивака често му се разрешава да приказва по-смислено, отколкото в действителност предполага възпитанието му сред хора, изповядващи религия, която е наполовина култ към плодородието и наполовина жестокост към разкаялите се грешници. Дори познанията му по творчеството на Шекспир всъщност не биха оправдали това. Накрая, разбира се, той е принуден да отстъпи от позициите на здравия разум: внушената му жестокост към каещите се грешници му налага отново своята власт и той завършва с маниакално самобичуване и отчаяно самоубийство. „И оттогава насетне те умираха окаяно“ — за успокоение на забавляващия се естет пиронист2, който е съчинил тази басня.
Днес не изпитвам и най-малко желание да доказвам, че нормалната психика е невъзможна. Напротив, макар да съм все така печално убеден, както и в миналото, че нормалната психика е твърде рядко явление, аз съм сигурен, че тя може да бъде постигната, и бих искал да видя повече нейни проявления. И тъй като вече съм споменал това в няколко мои книги, излезли напоследък, и най-вече защото съм съставил антология на казаното, от нормалните за нормалната психика и за всички средства, посредством които може да бъде постигната, един изтъкнат университетски критик ми заяви, че аз съм тъжен признак за краха на една интелектуална социална група по време на криза. Предполагам, намекът бе, че професорът и неговите колеги са ярки признаци на успеха. Благодетелите на човечеството заслужават дължимите почит и уважение. Нека издигнем пантеон на професорите. Той би трябвало да се разположи сред развалините на някой от опустошените градове на Европа или Япония, а над входа към костницата бих изписал с букви от по шест-седем стъпки простичките слова: „В ПАМЕТ НА ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ НА СВЕТА. SI MONUMENTUM REQUIRIS CIRCUMSPICE.“3
Но да се върнем към бъдещето… Ако трябваше сега наново да напиша тази книга, бих предложил на Дивака и трета възможност. Между двата рога на неговата дилема — утопичния и първобитния — ще застане възможността за нормална психика — възможност вече осъществена в известна степен в една общност на заточеници и бегълци от Прекрасния нов свят, която живее в границите на Резервата. Икономиката в тази общност ще бъде децентрализирана както при Хенри Джордж4, а политиката ще е в стил Кропоткин5, основана на принципа на сътрудничеството. Науката и технологията, подобно на неделята, ще бъдат използувани така, сякаш те са създадени за човека, а не (както е сега и дори още по-силно изразено в Прекрасния нов свят) сякаш човекът следва да се приспособи към тях и да им стане роб. Религията ще бъде съзнателен и разумен стремеж към духовното осъществяване на човека, обединяващото познание за иманентния Тао или Логос, намиращото се извън пределите на съзнанието, познанието и опита главно божество на брамина. А господствуващата житейска философия ще бъде своего рода висш утилитаризъм, в който принципът за Най-великото щастие ще бъде второстепенен спрямо принципа за духовното осъществяване, защото първият въпрос, който ще се задава или на който ще се отговаря при всеки непредвиден случай в живота, ще бъде: „Доколко тази мисъл или това действие ще спомогне или ще попречи на мен и на възможно най-големия брой други индивиди да постигнем духовно осъществяване?“
В тази хипотетична нова версия на книгата отрасналият сред първобитните хора Дивак няма да бъде изпратен в Утопия, докато не му бъде дадена възможност да научи от първа ръка нещо за природата на едно общество, което се състои от свободно сътрудничещи помежду си индивиди, посветили се на постигането на нормална психика. Така променена, книгата „Прекрасният нов свят“ би придобила художествена и (ако ми бъде позволено да употребя такава силна дума във връзка с литературна творба) философска завършеност, каквато в настоящия й вид очевидно й липсва.
2
4
5