— Защо комините са опасани с тези неща, които приличат на балкончета? — попита Линайна.
— За извличане на фосфора — обясни лаконично Хенри. — По пътя си нагоре газовете в комина преминават през четири отделни преработвателни процеса. Когато кремираха някого преди, фосфорният анхидрид излиташе във въздуха. Сега от него се улавят около деветдесет и осем процента. Над килограм и половина фосфор от труп на възрастен човек. Което прави почти четиристотин тона фосфор годишно само от Англия.
Хенри говореше с нескривана гордост, радвайки се от сърце на това постижение, сякаш то бе негово собствено. — Приятно е, като си помисли човек, че можем да продължаваме да сме общественополезни дори и след смъртта си. Да помагаме на растежа на растенията.
Междувременно Линайна бе отклонила погледа си и гледаше право надолу към гарата.
— Приятно е — съгласи се тя. — Но е странно, че алфите и бетите няма да помогнат повече на растежа на растенията, отколкото онези там долу гадни дребнички гами, делти и епсилони.
— Като физикохимия всички хора са равни — изрече нравоучително Хенри. — Освен това даже и епсилоните извършват крайно необходима работа.
— Даже и един епсилон… — Линайна внезапно си припомни един случай, когато като малко момиче в училище се бе събудила посред нощ и за първи път бе узнала за шепота, който я преследваше във всичките й сънища. Тя видя отново лунния лъч, редицата бели креватчета, чу пак безкрайно тихия глас, който мълвеше (думите все още звучаха в ушите й, незабравени и незабравими след толкова неизброими повторения по цели нощи): „Всеки работи за всички останали. Не можем да се лишим от никого. Даже и епсилоните са полезни. Не можем да се лишим от епсилоните. Всеки работи за всички останали. Не можем да се лишим от никого…“ Линайна си припомни първоначалната си уплаха и изненада, догадките през този половин час, в който бе будна, и как след това под влиянието на тези безкрайни повторения дойдоха постепенното успокояване на разума, успокояването и неусетната прегръдка на съня…
— Може би епсилоните изобщо не се вълнуват от това, че са епсилони — рече тя гласно.
— Естествено, че не се вълнуват. От къде на къде ще се вълнуват? Те нямат и представа какво е това да не си епсилон. Ние, разбира се, бихме се вълнували. Само че нашето обучение е различно. Освен това ние започваме с различна наследственост.
— Радвам се, че не съм епсилон — рече убедено Линайна.
— А ако беше епсилон — каза Хенри, — обучението нямаше да ти позволи да си по-малко благодарна, че не си бета или алфа. — Той включи предната перка и насочи вертолета към Лондон. На запад, зад гърба им, пурпурното и оранжевото бяха почти изтлели; в зенита бе допълзял плътен черен облак. Когато прелитаха над Крематориума, вертолетът подскочи нагоре, подхвърлен от стълб горещ въздух, който излизаше от комините, и рязко пропадна, щом отново навлезе в хладните по-долни пластове.
— Какъв прекрасен скок! Също като във влакче на ужасите! — засмя се радостно Линайна.
В гласа на Хенри обаче се прокрадна едва ли не печал.
— Знаеш ли каква бе причината за този скок? — попита той. — Човешко същество, което окончателно и навеки отлетя. Излетя като струйка горещ газ. Любопитно би било да знаем какъв е бил — мъж или жена, алфа или епсилон… — Той въздъхна. После, с определено по-весел глас добави: — Във всеки случай в едно нещо можем да сме напълно сигурни — какъвто и да е бил, той е живял щастливо. Сега всеки е щастлив.
— Да, сега всеки е щастлив — повтори като ехо Линайна. Тези думи им бяха повтаряни всяка нощ по сто и петдесет пъти в продължение на дванадесет години.
Като кацнаха върху покрива на четиридесететажния жилищен блок в Уестминстър, където живееше Хенри, те слязоха право в трапезарията. Тук, в шумна и весела компания, те похапнаха отлично. Сомата бе поднесена с кафето. Линайна взе две половинграмови таблетки, а Хенри — три. В девет и двадесет те отидоха на среща в новооткритото кабаре „Уестминстърско абатство“. Нощта бе почти безоблачна, безлунна и звездна, но за щастие Линайна и Хенри не съзнаваха този, общо-взето, тягостен факт. Светлинните небесни реклами успешно изолираха уличния мрак. „КАЛВИН СТОУПС СЪС СВОИТЕ ШЕСТНАДЕСЕТ СЕКСОФОНИСТИ“ — огромните букви проблясваха примамливо от фасадата на новото заведение. „НАЙ-ДОБРИЯТ ЦВЕТОУХАНЕН ОРГАН В ЦЯЛ ЛОНДОН. НАЙ-НОВАТА СИНТЕТИЧНА МУЗИКА!“