Влязоха. Въздухът бе сякаш нагорещен и преситен от аромата на амбра и санталово дърво. Върху куполовидния таван на залата цветоуханният орган мигновено изрисува тропически залез. Шестнадесетте сексофонисти свиреха стар шлагер: „Че в целия свят не ще се намери една друга бутилчица — моя съдба.“ Четиристотин двойки танцуваха файв-степ по излъскания под. Линайна и Хенри побързаха да станат четиристотин и първата. Сексофоните виеха като сладкогласни котки на лунна светлина, мяукането им се извисяваше в алтовите и теноровите регистри така, сякаш ги грозеше гибел. Преливащ от съзвучия, трепетният им хор пое към кулминация, зазвуча все по-мощно и по-мощно, докато накрая, с едно махване с ръката, диригентът даде воля на финалната разтърсваща нота на неземна музика, която направо изпрати на онзи свят жалките шестнадесет духачи. Прокънтя гръмотевица в ла бемол мажор. И тогава, сред тази почти пълна тишина, сред този почти пълен мрак, започна постепенно утихване, бавно диминуендо, което постепенно спадаше през четвърт тонове, спадаше все повече и повече до едва загатнат доминантен акорд, който продължи да трепти (докато ритъмът продължаваше да пулсира в пет четвърти такт), изпълвайки замъглените секунди с напрегнато очакване. И ето, очакването накрая бе възнаградено — последва шеметен изгрев, едновременно с който Шестнадесетте изведнъж запяха:
Като подскачаха в ритъма на файв-степа заедно с останалите четиристотин двойки и кръжаха неспирно из Уестминстърското абатство, Линайна и Хенри танцуваха вече в един друг свят — в топлия, пищно обагрен, безкрайно дружелюбен свят на соматичния излет. Колко мили, колко симпатични, колко възхитително забавни бяха всички наоколо! „Бутилчице моя, за теб все копнея…“ Но Линайна и Хенри имаха онова, за което копнееха… Те вече бяха вътре в бутилката, в пълна безопасност при грейналото слънчице и вечно сините небеса. И когато премалели Шестнадесетте оставиха сексофоните си, а апаратурата за синтетична музика лееше най-новите напеви в стил малтусиански блус, те сигурно бяха вече два зародиша, които един до друг се полюшваха върху вълните на плискащия се в бутилката океан от кръвозаместител.
— Лека нощ, скъпи приятели. Лека нощ, скъпи приятели — маскираха своите заповеди зад жизнерадостна и музикална любезност високоговорителите. — Лека нощ, скъпи приятели…
Заедно с всички останали Линайна и Хенри покорно напуснаха сградата. Угнетяващите звезди бяха пропътували известно разстояние по небесния свод. И макар че преградната завеса на светлинните реклами бе вече по-излиняла, двамата млади продължиха все така щастливо да не забелязват нощта.
Погълната половин час преди затварянето на заведението, втората доза сома бе издигнала плътно непроницаема стена между околния свят и тяхното съзнание. Бутилирани, те прекосиха улицата, бутилирани взеха асансьора до стаята на Хенри на двадесет и осмия етаж. Но макар и бутилирани и независимо от втория грам сома, Линайна не забрави да вземе всички противозачатъчни предохранителни мерки, предписани от закона. Годините усилена хипнопедия и малтусианският комплекс от упражнения три пъти седмично от дванадесет до седемнадесетгодишна възраст бяха направили вземането на тези предпазни мерки едва ли не машинално и неизбежно като мигането.
— О, сетих се нещо — рече тя на връщане от банята. — Фани Краун се интересува откъде си намерил прекрасния зелен патрондаш от изкуствен марокен, който ми подари.
Групата на Бърнард имаше Обредни сбирки за духовно сливане всеки втори четвъртък. След ранната вечеря в клуб „Афродитеум“ (в който наскоро въз основа на точка втора от устава бе приет за член и Хелмхолц) Бърнард се сбогува с приятеля си, спря на покрива един таксилет и каза на пилота да вземе курс към Фордсъновия обществен песнопевчески храм. Машината се издигна на двеста метра, пое на изток и когато направи вираж, пред погледа на Бърнард се възправи потресаващо красив храмът. Облени в светлина, неговите триста и двадесет метра изкуствен карарски мрамор блестяха в снежнобял пламък над Лъдгейт Хил; във всеки един от четирите ъгъла на хеликоптерната му площадка грееше на фона на нощта огненочервено исполинско „Т“, а от гърлата на двадесет и четири огромни позлатени тромпета гърмеше тържествено синтетична музика.