„Закъснял съм“ — рече си Бърнард, щом погледна към Биг Хенри — часовника на Песнопевческия храм. И наистина, докато плащаше таксилета, Биг Хенри започна да бие. „Фоорд!“ — пропя от всички тромпети мощен басов глас. „Фоорд, Фоорд, Фоорд…“ Девет пъти. Бърнард се завтече към асансьора.
Огромната аудитория за тържествата по случай Фордовден и други масови обществени обреди се намираше на приземния етаж на сградата. Над нея, по сто на всеки етаж, се намираха седемте хиляди стаи, в които групите за духовно сливане провеждаха обредните си сбирки веднъж на две седмици. Бърнард слезе на тридесет и третия етаж, забърза по коридора, за миг постоя нерешително пред стая 3210 и като събра смелост, отвори вратата и влезе.
Слава Форду! Не беше последен. Три от подредените около кръглата маса дванадесет кресла бяха все още празни. По възможно най-незабележимия начин Бърнард се пъхна в най-близкото от тях и се приготви да се начумери осъдително на онези, които щяха да закъснеят повече от него, и то още с влизането им.
— Какъв голф играхте следобед — с препятствия или електромагнитен? — обърна се към него момичето от лявата му страна.
Бърнард я погледна (Форд! Та това бе Моргана Ротшилд!) и като се изчерви, трябваше да признае, че не е играл никакъв. Моргана го изгледа учудено. Настъпи неловко мълчание.
След това тя се извърна многозначително и заговори на по-отявления почитател на спорта, седнал от лявата й страна.
„Хубаво начало за една обредна сбирка!“ — помисли си унило Бърнард и си предрече, че ще се провали и при духовното сливане. Ако само се беше огледал няколко секунди преди да се втурне към най-близкото кресло! Би могъл да седне между Фифи Брадло и Джоана Дизел. А вместо това слепешката се бе насадил до Моргана. Моргана! О, Форд! С тези нейни черни вежди — по-скоро с тази нейна черна вежда, защото двете й вежди се сключваха плътно над носа й. Форд! А от дясната му страна седеше Клара Детердинг. Е, наистина веждите на Класа не бяха сключени. Но тя пък бе прекалено пневматична. Докато на Фифи и Джоана всичко си им беше на мярката. Закръгленички, русички, немного едри… А ето че сега онзи ужасен простак Том Кавагучи седна между тях.
Последна пристигна Сароджини Енджълс.
— Закъсняхте — отбеляза строго председателят на групата. — Внимавайте друг път да не се повтаря.
Сароджини се извини и се мушна в креслото между Джим Бокановски и Хърбърт Бакунин. Сега групата бе вече в пълен състав; кръгът за духовно сливане беше безупречно цял’. В пръстена около масата се редуваха безкрайно мъж, жена, мъж. Дванадесет на брой, готови да се превърнат в един, в очакване да се обединят, да се слеят, да изгубят своите дванадесет отделни личности в едно огромно същество.
Председателят стана, направи Т-образния знак и като включи синтетичната музика, отприщи тихичкото неуморно думкане на барабани и оркестъра от инструменти — полудухови и свръхструнни, който гръмливо повтаряше и повтаряше кратката и натрапчива мелодия на Първия химн на Духовното сливане. Отново и отново — и този пулсиращ ритъм се долавяше вече не от ухото, а от диафрагмата, а воят и тътенът на тези безкрайно повтарящи се съзвучия се възприемаха вече не от разума, а от копнеещите за съжаление вътрешности.
Председателят направи още един Т-образен знак и седна. Обредната сбирка започна. Осветените таблетки сома бяха поставени в средата на голямата маса. Ритуалната чаша с ягодов соматичен сладолед се подаваше от ръка на ръка и с обредния израз „Пия за своето унищожение“ от нея бе отпито дванадесет пъти. След това под акомпанимента на синтетичния оркестър бе изпят Първият химн на Духовното сливане.
Дванадесет строфи, изпълнени с копнеж. След което чашата започна своята втора обиколка. Този път обредният израз бе: „Пия за Великото същество!“ Всички отпиха. Музиката неуморно свиреше. Барабаните биеха. Воят и дисхармонията притискаха и без това омекналите вътрешности. Изпят бе Вторият химн на Духовното сливане.