Нови дванадесет строфи. По това време сомата вече бе започнала да действува. Очите заблестяха, бузите поруменяха, вътрешната светлина на всеобщото човеколюбив озари всяко лице с щастлива дружелюбна усмивка. Даже и Бърнард се почувствува мъничко съпричастен. Когато Моргана Ротшилд му се усмихна лъчезарно, той положи всички усилия да й отвърне със същата усмивка. Но веждата, ах, тази черна, сляла в себе си две вежди ивица — тя, уви, си стоеше все на същото място и той не можеше да се престори, че не я вижда, не можеше, колкото и упорито да се стараеше. Разтапянето на личността му все още закъсняваше. Може би ако бе седнал между Фифи и Джоана… Ритуалната чаша започна третата си обиколка. „Пия за предстоящото му идване!“ — изрече Моргана Ротшилд, тъй като се случи обредният тур да започне този път от нея. Гласът й звучеше гръмко, ликуващо. Тя отпи и подаде чашата на Бърнард. „Пия за предстоящото му идване!“ — повтори той с най-искреното желание да почувствува, че това идване е наистина предстоящо, но черната вежда продължаваше да го преследва, а Идването, поне що се отнася до него, бе ужасно далечно. Той отпи и връчи чашата на Клара Детердинг. „Пак ще се проваля — рече си мислено той. — Сигурен съм в това.“ Обаче се стараеше да се усмихва щастливо.
Ритуалната чаша завърши своята обиколка. Като вдигна ръка, Председателят даде знак, хорът поде гръмко Третия химн на Духовното сливане.
След всяка изпята строфа гласовете затрептяваха от още по-могъщо въодушевление. Усещането за предстоящото Идване сякаш бе наелектризирало въздуха. Председателят изключи музиката и при финалната нота на последната строфа настъпи мъртва тишина — тишината на напрегнатото очакване, пърхащо и потрепващо от неестествена бодрост. Председателят протегна ръка и някакъв глас, плътен и силен, по-мелодичен от човешки глас, по-богат и по-сърдечен; глас, от който бликаше и обич, и копнеж, и състрадание; прекрасен, загадъчен, свръхестествен, внезапно се разнесе над главите им. „О, Форд, Форд, Форд!“ — Изрече той много бавно, с низходяща интонация. От слънчевия сплит към всеки един от крайниците на онези, които слушаха, се разля някаква вълнуваща топлина, в очите им нахлуха сълзи, а сърцата и вътрешностите им като че ли се размърдаха, сякаш повели свой самостоятелен живот. „О, Форд!“ — те се разтопяваха, „О, Форд!“ — разтваряха се, топяха се. Тогава неочаквано и изненадващо гласът затръби: — Слушайте! Слушайте!
Те се заслушаха. След кратка пауза, снижен вече до шепот, но шепот по-пронизителен и от най-силния вик:
— Стъпките на Великото същество! — продължи гласът и повтори. — Стъпките на Великото същество!
Шепотът почти замря.
— Стъпките на Великото същество се чуват по стъпалата.
И отново настъпи тишина и нишката на очакването за миг се поотпусна, после пак се изопна, започна да се обтяга все повече и повече, докато още малко и щеше да се скъса. Стъпките на Великото същество — та те ги чуваха как слизат надолу, как се приближават неотклонно по невидимите стълби. Стъпките на Великото същество. И изведнъж нишката на очакването се скъса. С втренчени очи и зяпнали уста Моргана Ротшилд скочи на крака.
— Чувам го! — извика тя. — Чувам го!
— То идва! — изкрещя Сароджини Енджълс.
— Наистина идва, чувам го! — Фифи Брадло и Том Кавагучи рипнаха едновременно.
— Ооо! — виеше нечленоразделно Джоана.
— Идвааа! — изпищя Джим Бокановски.
Председателят се наклони напред и с едно леко докосване на клавиша отприщи цяло изстъпление от цимбали и духови инструменти и треска от там-тами.
— О, то идва! — изпищя Клара Детердинг. — Аууу! — и това прозвуча така, сякаш й прерязваха гърлото.
Като почувствува, че е време и той да направи нещо, Бърнард също скочи на крака и се развика:
— Чувам го, идва! — Но това не бе истина. Той не чуваше нищо и според него никой не се задаваше. Никой — въпреки музиката и нарастващата възбуда. Но той размаха ръце и закрещя наред с най-гръмогласните, а когато останалите заподскачаха, затропаха и затътриха нозе, той също заподскача и затътри нозе.