На Бърнард му стана крайно неловко. Толкова порядъчен, толкова педантично благовъзпитан човек като Директора, а да си позволява такова просташко поведение! На Бърнард му се прииска да си скрие лицето, да избяга от стаята. Не че той лично виждаше нещо чак толкова осъдително у хората, говорещи за далечното минало — това бе един от онези хипнопедични предразсъдъци, от които той (поне така си мислеше) изцяло се бе отърсил. Онова, което го караше да се чувствува неловко, бе съзнанието, че Директорът не одобрява подобно поведение — не одобрява, но въпреки това се бе изкушил да отиде против забраната. По каква ли вътрешна принуда? Въпреки притеснението си Бърнард жадно се заслуша.
— И аз имах намерение като вашето — заговори Директорът. — Искаше ми се да видя диваците. Взех пропуск за Ню Мексико и отидох да прекарам там лятната си ваканция. Заедно с момичето, с което по това време се взаимообладавахме. Тя беше бета-минус и ми се струва (той притвори очи), струва ми се, че косата й бе сламеножълта. Във всеки случай помня, че беше пневматична, извънредно пневматична. И така, отидохме там, видяхме диваците, яздихме коне, изобщо живяхме сред природата. И тогава — това бе, кажи-речи, последният ден от отпуската ми — тогава… тя изчезна. Бяхме изкачили с коне билото на една от онези отвратителни планини, беше противно горещо и задушно и след като обядвахме, легнахме да поспим. По-скоро аз си легнах. Тя сигурно бе отишла да се поразходи сама. Във всеки случай, когато се събудих, нея я нямаше. А тъкмо тогава ни връхлетя и най-ужасната гръмотевична буря, каквато някога съм виждал. Валеше като из ведро, трещеше и святкаше, конете се отскубнаха и избягаха и докато се опитвах да ги уловя, паднах на земята и така си ударих коляното, че едва пристъпвах. Въпреки това аз я търсих и виках, и пак търсих и виках. Но от нея нямаше и следа. Тогава ми хрумна, че сигурно се е върнала сама в хижата. Ето защо се спуснах пълзешком през долината по същия път, по който бяхме дошли. Коляното ме болеше мъчително, а си бях изгубил и сомата. Лазих часове наред. В хижата се върнах едва след полунощ. Но нея я нямаше, нямаше я — повтори Директорът. Настъпи мълчание. — Е — заговори той отново, — на другия ден организирахме търсене. Ала не успяхме да я намерим. Сигурно бе паднала в някое дере или е била изядена от планински лъв. Форд знае. Във всеки случай беше ужасно. Тогава тази случка много ме беше разстроила. Дори бих казал изключително много. Защото в края на краищата това е един от онези нещастни случаи, които може да сполетят всекиго; естествено, общественият организъм се запазва, въпреки че изграждащите го клетки може да се подменят. — Това научено насън утешение, изглежда, не помагаше много. Като разтърси глава. Директорът продължи с тих глас: — Всъщност сънувам понякога всичко това. Сънувам, че се събуждам от тътена на бурята, и разбирам, че момичето е изчезнало, че все я търся и търся сред дърветата. — Той замълча, отдаден на спомена.
— За вас това сигурно е било голямо сътресение — обади се почти завистливо Бърнард.
При звука на неговия глас Директорът се сепна, осъзнал с чувство за вина къде се намира, стрелна с очи Бърнард и като отбягна погледа му, силно се изчерви, отново го погледна с внезапно подозрение и като се държеше на положение, рече ядно:
— Не си въобразявайте, че съм имал някакви непристойни отношения с момичето. Нищо емоционално, нищо продължително. Всичко бе абсолютно здравословно и нормално. — Той подаде пропуска на Бърнард. — Наистина не знам защо ви отегчих с този досаден анекдот. — Ядосан на себе си, че е издал една толкова недостойна тайна, той изля гнева си върху Бърнард. Сега погледът в очите му бе откровено злобен. — И бих искал да се възползувам от случая, господин Маркс — продължи той, — за да ви заявя, че съм крайно недоволен от сведенията, които получавам за поведението ви в извънработно време. Може би ще кажете, че това не е моя работа. А е моя. Аз трябва да мисля за доброто име на Центъра. Моите служители трябва да са извън всякакво съмнение, особено онези от висшите касти. Обучението на алфите е такова, че те не са задължени да са инфантилни в своето емоционално поведение. Но за тях това е още по-сериозна причина да полагат максимални усилия да се приспособяват. Техен дълг е да бъдат инфантилни, макар и това да не им е в нрава. И така, господин Маркс, вече сте предупреден. — Гласът на Директора потрепваше от възмущение, което бе станало сега напълно искрено и безпристрастно и изразяваше неодобрението на самото Общество. — Ако някога отново науча за някое отклонение от стандартното инфантилно благоприличие, ще помоля да бъдете преместен в някой Подцентър — за предпочитане в Исландия. Довиждане. — И като се завъртя в креслото, той взе писалката си и започна да пише.