Но „Прекрасният нов свят“ е книга за бъдещето, а независимо от своите художествени или философски достойнства, една книга за бъдещето може да ни заинтересува единствено с това, доколко е вероятно нейните пророчества да се сбъднат. От сегашната ни изгодна позиция — петнадесет години, извървени по наклонената плоскост на съвременната история, — доколко правдоподобни изглеждат нейните прогнози? Какво се е случило през този тежък период, което би могло да потвърди или опровергае предсказанията от 1931 година?
Веднага в очи се набива един огромен и явен недостатък на предсказанието. В „Прекрасният нов свят“ не се споменава нищо за делението на атомното ядро. Този факт е доста странен наистина, тъй като възможностите на атомната енергия бяха любима тема за разговор години наред преди написването на тази книга. Моят стар приятел Робърт Никълс дори написа една сполучлива пиеса на тази тема, а си спомням, че и аз самият бегло съм я засегнал в един мой роман, издаден в края на двадесетте години. Ето защо, както вече казах, изглежда твърде странно, че ракетите и хеликоптерите от VII в. С. Н. Ф. (След Нашия Форд) не се захранват от енергията на разпадащото се ядро. Този пропуск вероятно е непростим, но поне е лесно обясним. Темата на „Прекрасният нов свят“ не е напредъкът на самата наука, а какво въздействие оказва този напредък върху човешките индивиди. Завоеванията на физиката, химията и техниката са приети тихомълком като нещо дадено. Единствените конкретно описани научни постижения са онези, които включват въздействието на резултатите от бъдещите изследвания из областта на биологията, физиологията и психологията върху човешките същества. Защото само с помощта на науките за живота може да се промени коренно естеството на живота. Науките за материята могат да въздействуват така, че да унищожат живота или да направят изживяването му невъобразимо сложно и трудно, но не се ли използуват от биолозите и психолозите, те не са в състояние да променят с нищо естествените форми и прояви на самия живот. Освобождаването на атомната енергия е забележителна революция в човешката история, но не и (освен ако ние не взривим сами себе си и по този начин сложим край на историята) окончателната и най-разтърсваща революция.
Тази наистина революционна революция трябва да бъде постигната не в заобикалящия ни свят, а в душите и в сърцата на човешките създания. Живеейки в революционно време, маркиз Дьо Сад съвсем естествено е използувал тази теория за революциите, за да осмисли своеобразното си безумство. Робеспиер е постигнал най-лекомисления вид революция — политическата. Ако се задълбаем повече, Бабьоф6 е направил опит за икономическа революция. Сад се е смятал за апостол на истински революционната революция — отвъд границите на чистата политика и икономика, — революцията на отделните мъже, жени и деца, чиято плът трябвало отсега нататък да се превърне в обществена сексуална собственост и чиито умове трябвало да се очистят от цялата естествена благопристойност и всички придобити с толкова усилия задръжки на традиционната цивилизация. Между садизма и истинската революционна революция не съществува, разбира се, необходима и неизбежна връзка. Сад е бил луд и осъзнатата повече или по-малко цел на неговата революция са всемирният хаос и разрухата. Хората, които управляват Прекрасния нов свят, може и да не са нормални в абсолютния смисъл на тази дума, но те не са и луди и тяхната цел е не анархията, а обществената устойчивост. И в името на тази устойчивост те извършват със средствата на науката решаващата, индивидуална, истински революционна революция.
Междувременно обаче самите ние се намираме в първия етап на евентуалната предпоследна революция. Нейният следващ етап би могъл да бъде една атомна война и в такъв случай няма да е необходимо да се тревожим за пророчества, свързани с бъдещето. Възможно е обаче да проявим достатъчно здравомислие и ако не спрем изобщо да воюваме, то поне да се държим разумно като нашите предци от осемнадесетия век, Невъобразимите ужаси на Тридесетгодишната война7 са дали всъщност урок на човечеството и в продължение на повече от сто години политиците и генералите на Европа съзнателно са се съпротивлявали срещу изкушението да използуват военния си потенциал до границите на разрушението или (поне в преобладаващата част от конфликтите) да продължават да се бият до пълното унищожение на противника. Били са безспорно агресори, жадни за печалби и слава, но са били и консерватори, решени на всяка цена да запазят цял своя свят, и са имали това за постоянна грижа. През последните тридесет години изобщо нямаше консерватори — имаше само леви националрадикали и десни националрадикали. Последният държавник консерватор беше петият Лансдаунски маркиз и когато той написа писмо до „Таймс“ с предложение Първата световна война да бъде приключена с компромис, така както са завършвали повечето от войните през осемнадесети век, редакторът на този консервативен навремето вестник отказа да го публикува. Националрадикалите си правеха каквото си поискат и последствията са известни на всички ни — болшевизъм, фашизъм, инфлация, депресия, Хитлер, Втората световна война, разрухата в Европа и почти всемирен глад.
6
7
Водена между хабсбургския блок и антихабсбургската коалиция за политическо господство в Европа (1618–1648). Б.пр.