„Това ще му е за урок“ — рече си мислено той. Ала грешеше. Защото Бърнард напусна кабинета му с наперена походка и затръшна вратата след себе си, ликувайки при мисълта, че се е изправил сам на бой срещу порядъка на нещата, въодушевен от опияняващото съзнание за личната си значимост и важност. Дори мисълта за гонения не го обезсърчаваше — тя по-скоро го ободряваше, отколкото потискаше. Чувствуваше се достатъчно силен да посрещне и преодолее мъките, достатъчно силен, за да приеме храбро даже Исландия. И тази увереност укрепваше, тъй като той дори за миг не вярваше, че може наистина да се наложи да посреща храбро каквото и да било. Просто хората не ги преместваха за подобни неща. Исландия бе само заплаха. Една ободряваща и живителна заплаха. И както си вървеше по коридора, той дори започна да си подсвирква.
Герой — ето как се представи той още същата вечер, описвайки своя разговор с Д.И.О.
— След което — завърши той — направо му казах да върви в Бездънното минало и напуснах кабинета. И толкова. — Той очаквателно погледна към Хелмхолц Уотсън, надявайки се да получи полагаемата му се награда от съчувствие, насърчение и възхита. Но не чу и думица. Хелмхолц седеше мълчалив, втренчил поглед в пода.
Той харесваше Бърнард, беше му благодарен за това, че е единственият сред познатите му, с когото можеше да разговаря по въпросите, които смяташе за важни. И въпреки това у Бърнард имаше неща, които той ненавиждаше. Това перчене например, което се редуваше с изблици на унизително самосъжаление. И този жалък навик да се показва храбър след събитието и изпълнен с най-невероятно присъствие на духа. Той мразеше тези неща — просто защото харесваше Бърнард. Секундите минаваха. Хелмхолц продължаваше да се взира в пода. И неочаквано Бърнард се изчерви и се извърна настрани.
Пътуването мина без особени произшествия. Ракетата „Синият Пасифик“ пристигна две минути и половина по-рано в Ню Орлиънс, изгуби четири минути в един ураган над Тексас, но на 95° западна дължина попадна на благоприятно въздушно течение и успя да кацне в Санта Фе с по-малко от четиридесет секунди закъснение.
— Четиридесет секунди за полет от шест часа и половина. Не е толкова зле — призна Линайна.
Преспаха в Санта Фе. Хотелът беше отличен — несравнимо по-добър, отколкото например онзи ужасен хотел „Северно сияние“, в който Линайна бе изстрадала толкова много предишното лято. Във всяка спалня имаше кранче за втечнен въздух, телевизия, вибровакуумен масаж, радио, врял кофеинов разтвор, най-новите противозачатъчни средства и осем различни кранчета за благоухания. Когато влязоха във фоайето, апаратурата за синтетична музика работеше и нямаше за какво повече да мечтаят. Обява в асансьора съобщаваше, че хотелът разполага с шестдесет корта за ескалаторен тенис и че в парка може да се играе електромагнитен голф и голф с препятствия.
— Но това звучи направо прекрасно! — възкликна Линайна. — Направо ми се иска да останем тук. Шестдесет тенис корта…
— В Резервата няма да има нито един — предупреди я Бърнард. — И никакви благоухания, никаква телевизия и дори никаква гореща вода. Ако мислиш, че няма да издържиш, остани тук, докато се върна.
Линайна направо се обиди.
— Разбира се, че ще издържа. Казах само, че тук е прекрасно, защото… ами защото прогресът е наистина нещо прекрасно, нали така?
— Петстотин повторения веднъж седмично от тринадесет до седемнадесетгодишна възраст — отегчено, сякаш на себе си, рече Бърнард.
— Какво каза?
— Казах, че прогресът е наистина нещо прекрасно. Ето защо не бива да идваш в Резервата, освен ако наистина не искаш да дойдеш.
— Но аз искам.
— Много добре тогава — рече Бърнард и това прозвуча почти като закана.
Пропускът им трябваше да бъде заверен и от Управителя на Резервата, в чийто кабинет те надлежно се представиха на следващата сутрин. Един портиер негър епсилон-плюс съобщи за идването им и те бяха приети почти веднага.
Управителят бе русокос и късоглав алфа-минус — нисък, червендалест, кръглолик и широкоплещест, с гръмлив глас, отлично школуван за декламиране на хипнопедични мъдрости. Той бе непресъхващ извор на ненужна информация и непоискани доброжелателни съвети. Веднъж започнал, той говореше, без да спира.
— … петстотин и шестдесет хиляди квадратни километра, разделени на четири отделни подрезервата, всеки заграден с телена ограда, по която минава високо напрежение.