Точно в този миг, без никаква видима причина, Бърнард внезапно си спомни, че е забравил кранчето на одеколонната инсталация в банята си отворено докрай.
— … захранва се с ток от водноелектрическата централа „Гранд Каньон“.
„Ще ми струва цяло състояние за времето до завръщането ми.“ Бърнард мислено видя стрелката на ароматомера да пълзи неуморно като мравка по скалата. „Трябва спешно да телефонирам на Хелмхолц Уотсън.“
— … над петстотин километра ограда под напрежение шестдесет хиляди волта.
— Нима? — рече любезно Линайна. Тя нямаше и най-малка представа за онова, което бе казал управителят, но се съобрази с драматичната му пауза. Когато управителят започна своята гръмовита реч, тя незабележимо бе глътнала половин грам сома, в резултат на което можеше сега да си седи кротко, без да трябва да слуша или изобщо да мисли за нещо, а само да впери огромните си сини очи в Управителя и да им придаде израз на прехласнато внимание.
— Докосването до оградата означава мигновена смърт — изрече с тържествуващ тон управителят. — От Резервата за диваци няма измъкване.
Думата „измъкване“ подтикваше към размисъл.
— Може би — обади се Бърнард и се понадигна — трябва вече да помислим за тръгване. — Черната стрелка препускаше като насекомо, което си погризваше от времето и гълташе парите на Бърнард.
— Няма измъкване — повтори Управителят, като му махна с ръка да си седне обратно на стола, и тъй като пропускът все още не бе заверен, Бърнард нямаше друг избор, освен да се подчини. — Родените в Резервата — а запомнете, скъпа ми госпожичке — добави той, като погледна похотливо към Линайна и продължи с непристоен шепот: — Запомнете, че в Резервата децата все още се раждат, да, те наистина се раждат, колкото и гнусно може да ви се стори това… — Той се надяваше, че при засягането на тази неприлична тема Линайна ще се изчерви, но тя само се усмихна с престорена интелигентност и рече: „Така ли?“ Разочарован, Управителят отново заговори: — Онези, повтарям, които се раждат в Резервата, са обречени и да умрат в него.
Обречени да умрат… Всяка минута по цял децилитър одеколон. Шест литра на час.
— Може би — опита отново Бърнард — ние вече трябва да…
Като се приведе напред. Управителят почука с показалец по масата.
— Питате колко души живеят в Резервата. И аз отговарям — продължи той ликуващо, — отговарям, че това не ни е известно. Можем само да гадаем.
— Така ли?
— Точно така, скъпа ми госпожичке.
Шест, умножено по двадесет и четири — не, не, по-точно по тридесет и шест. Бърнард пребледня и потрепера от нетърпение. Но гръмливият глас продължаваше неумолимо:
— … около шестдесет хиляди индианци и метиси… абсолютни диваци… нашите инспектори понякога посещават… иначе не съществуват каквито и да било връзки с цивилизования свят… все още съхраняват своите отвратителни привички и обичаи… брак, ако ви е известно какво означава това, скъпа ми госпожичке, семейства… никакво обучение… чудовищни суеверия… християнство и тотемизъм, и древни култове… мъртви езици като зуни, испански, атапаскански… пуми, бодливи прасета и други свирепи животни… заразни болести… жреци… живораждащи гущери…
— Така ли?
Най-сетне си тръгнаха. Бърнард се втурна към телефона. По-бързо, по-бързо, но минаха цели три минути, преди да се свърже с Хелмхолц Уотсън.
— Можеше вече да сме при диваците — оплака се той. — Ама че некадърност!
— Глътни си един грам — предложи Линайна:
Той отказа, като предпочете гнева си. Най-сетне, слава Форду, успя да се свърже и ето че насреща бе Хелмхолц, Хелмхолц, комуто той обясни за случилото се и който обеща да отиде незабавно и да спре кранчето, но се възползува от случая, за да му съобщи какво е заявил на всеослушание предишната вечер Д.И.О.
— Какво? Търси човек за моето място ли? — гласът на Бърнард прозвуча отчаяно. — Значи вече е решено? А спомена ли за Исландия? Спомена. Така ли? О, Форд! Исландия… — Той окачи слушалката и се върна при Линайна. Лицето му бе бледо, а изражението — мрачно.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Случило ли? — Той се отпусна тежко в креслото. — Ще ме прехвърлят в Исландия.
Често в миналото Бърнард се беше питал как ли би се чувствувал, ако (без сома и без нищо друго, на което да разчита, освен възможностите на собствения си дух) бъде подложен на някое голямо изпитание, на някакво страдание или гонение, и дори бе копнял да го сполети някакво бедствие. Само преди седмица в кабинета на Директора той си бе въобразявал, че храбро се съпротивлява и стоически, без думица даже, приема страданието. Заплахите на Директора всъщност го бяха въодушевили, бяха го накарали да се почувствува неимоверно велик. Но както осъзнаваше сега, той бе реагирал така, защото не бе взел насериозно заплахите и защото не вярваше, че ако се стигне дотам, Директорът може да предприеме нещо. Но сега, когато съществуваше вероятност заплахите наистина да бъдат изпълнени, Бърнард се ужаси. От онзи въображаем стоицизъм и онази измислена храброст не бе останал и помен.